Гиди и Фаз потеглиха веднага. Тя и Тамар стигнаха до колата на ченгето и спряха. Оставиха му две бутилки вода и празна туба, в която да пикае. Хвърлиха в багажника мобилния му телефон, ключовете от колата и от белезниците. Избърсаха с мокри кърпички цялата кола и белезниците, за да не оставят отпечатъци.
— Ще си дадем два часа, за да се отдалечим достатъчно — каза му тя. — После ще се обадя на полицията в Мицпе и ще им кажа, че си тук.
— Много мило — промърмори той.
— Във всички сгради има експлозиви — продължи тя. — Не са прекалено мощни, но ако бях тук към четири следобед, бих си държала главата ниско. За всеки случай.
Той изсумтя нещо.
— Не си прави труда да проследяваш номерата на колите, защото ще ги сменим. И не се опитвай да ни издириш. Твърде умни сме за вас.
Той й показа среден пръст със свободната си ръка, което предизвика усмивката й. Тя бръкна в джоба си, извади сгънатия лист и го пусна в скута му.
— Това е цялата помощ, която ще получиш от нас. Списък на компаниите, с които „Барън“ имат връзки в Египет. Може да излезе нещо. Но може и да останеш с празни ръце. Ти си детективът, оправяй се.
Тя се обърна към джипа.
— Защо е това отношение към „Барън“? — извика той след нея. — Защо им имаш зъб?
Тя забави крачка. Как би могла да му каже? Как би могла да каже на когото и да било? Дори собствените й хора не знаеха истината. Някои мотиви бе най-добре да си останат в тайна. Някои самоличности също. Мисията беше нейна и само това имаше значение. Обясненията бяха излишни.
— Нараниха мой близък — промърмори тя, твърде тихо, за да я чуе. Той извика отново въпроса, но тя не му обърна внимание. Погледна за последен път лагера, качи се в джипа и затръшна вратата. Кимна на Тамар и потеглиха с рев сред облак прах.
В крайна сметка минаха близо четири часа, преди една патрулка от Мицпе Рамон да пристигне и да освободи Бен Рои. Междувременно слънцето се беше скрило зад хоризонта, от постройките бяха останали само купчини развалини, а той беше в отвратително настроение.
— Трябва ми телефон — озъби се, като излезе от тойотата и закуца с подутия си глезен. — Такъв, който да работи тук.
— В колата — каза привлекателно момиче в униформа, с тъмна кожа и фигура на манекен. Външният й вид успяваше да направи цялата сцена още по-унизителна.
— Отивайте там и вижте дали няма да намерите нещо — нареди той и махна към останките от сградите. Не толкова защото се надяваше, че ще намерят нещо, колкото за да остане сам. — И разкарай тази усмивчица от лицето си!
Изгледа я кръвнишки, изкуцука до патрулната кола, грабна телефона и набра. Първо се обади на Сара, за да чуе как е. Тя като че ли остана доволна, че го чува, и попита дали иска да вечерят насаме утре. При други обстоятелства щеше да приеме с удоволствие предложението й — не му беше готвила, откакто се разделиха. Точно в момента обаче изобщо не му бе до романтични вечери на свещи. Каза „страхотно, с удоволствие“, но гласът му далеч не прозвуча толкова ентусиазирано, колкото се опитваше. След това звънна на Дов Зиски.
— Къде се губиш, по дяволите? — попита Зиски. — Цял следобед се мъча да се свържа с теб.
— Бях вързан — рязко отвърна той. — Разговаря ли с „Барън“?
Беше разговарял. Уговорили среща — девет вечерта, за да могат да участват и големите клечки от Хюстън.
— Но ако си още в Мицпе, няма начин да…
— Ще успея — прекъсна го Бен Рои, като си погледна часовника. — Нещо за „Проспекто“?
Нищо особено. Компанията била дъщерна фирма на „Барън“, основана в средата на 90-те, с цел да търси златни находища в Египет. Приключила дейност само две години по-късно. Изпълнителен директор бил Уилям Барън, което беше интересно.
Бен Рои каза на Зиски да отиде в апартамента на Ривка Клайнберг.
— Тъкмо се канех да напусна участъка — каза Зиски. — Имам среща…
— Отмени я и отивай — изръмжа Бен Рои, не беше в настроение да се прави на господин Съпричастност. — В спалнята й има снимка. На момиче. Мисля, че е дъщеря й. В момента се подвизава като Дина Леви и Елизабет Тийл. Искам да намериш всичко за нея. И виж хубаво другата снимка, на Клайнберг в армията. Трябваше да го направим още преди десет дни.