Тоест той трябваше да го направи преди десет дни. Беше омазал всичко, не бе толкова съвестен, колкото би трябвало. Честно казано, това бе главната причина за отвратителното му настроение, а не престоят в колата с белезници и пикаенето в туба.
Нареди на Зиски да му парти есемес с подробностите за срещата с „Барън“ и затвори. Извика двамата униформени, даде им номерата на двата джипа и описание на четиримата в тях и им каза да ги обявят за издирване. Беше загуба на време, но трябваше да спазва правилата. След това ядосано се качи в тойотата, запали и потегли с мръсна газ, вдигайки облак прах и камъчета. Двеста метра по-нататък наби спирачки, отвори вратата и изхвърли тубата.
30.
Луксор
— И не сте виждали нищо необичайно там? Постройки, машини, самосвали?
Гласът се чуваше с ехо по телефона. Не, не бил виждал нищо необичайно. Само камъни, пясък и още камъни — точно каквото очакваш да видиш насред пустинята.
— Макар че, ако трябва да съм честен, теренът е толкова пресечен, че можеш да минеш на сто метра от футболен стадион и да не го забележиш.
— Някакви хора.
Категорично никакви. Нямало абсолютно никакви животни, ако не се брои някой и друг заблуден ибекс или пустинен заек. Районът бил толкова затънтен, че дори бедуините не пътували през него.
— А да сте чували нещо необичайно?
— Например?
— Не знам. Някакви шумове? Копаене, сондиране, чукане.
— Не бих казал.
— Сигурен ли сте?
— Да.
Халифа въздъхна, благодари и затвори. Отиде при прозореца и лапна разсеяно цигара. Мъжът, с когото разговаря, имаше фирма за сафари в Хургада, една от малкото, които организираха преходи из централните възвишения на Източната пустиня. Халифа беше разговарял с всички. Никой не беше виждал или чувал за някакви активни минни дейности в района. Нито пък за неактивни. Същото се отнасяше и за въздушните компании, летящи от Луксор до Хурдага или Порт Сафага, както и различните фирми, организиращи излети с балони за туристите, желаещи да се насладят на изгрева над планините при Червено море. От Министерството на петрола и полезните изкопаеми не можеха да му кажат нищо повече от онова, което вече знаеше. Още очакваше обаждане от Райсули, макар да не хранеше особени надежди — ако бяха видели нещо подобно, щяха да му го кажат още при снощния разговор.
Имаше само две сведения, които му даваха основание да смята, че не гони вятъра. От една от компаниите за сафари му казаха, че са попадали на следи от широки гуми в затънтена уади, спускаща се от Гебел ел Шалул. Само по себе си това не означаваше много — в пустинята, където нищо не се движеше и не се променяше, подобни следи можеха да са оставени и преди десетилетия. Реши за всеки случай да говори с екипа от университета „Хелван“, които правеха въздушно проучване на цепнатините, за които му бе казал Омар. Не бяха виждали нищо, което да говори за работеща златна мина, но преди няколко месеца един от пилотите им забелязал нещо като конвой камиони, движещ се на запад между централните възвишения и Долината на Нил. Не било ясно откъде идват и накъде отиват, но били много. Най-малко двайсет, ако не и повече. Следа? Нямаше представа. Едно обаче беше сигурно — ако „Барън“ бяха намерили Лабиринта и са започнали да го експлоатират, определено успяваха да маскират добре дейността си.
Въздъхна, питайки се защо ли му е да се връзва толкова, та случаят дори не беше негов. Дръпна за последно от цигарата, облегна се на прозореца и се загледа навън. На петстотин метра от участъка, от другата страна на покри, тия с боклуци празен терен се издигаше жилищният му блок — безличен, бял, наполовина скрит от редица прашни дървета. Зад него източните покрайнини на града преминаваха в ниви, които на свой ред отстъпваха пред мръсно жълтата пустош на пустинята. Някакъв самолет току-що бе излетял от летището и се издигаше под стръмен ъгъл на юг, вероятно към Асуан или Абу Симбел. Далеч на изток пустинните планини сякаш се рееха във въздуха, подобно на вдигаща се кафява мъгла. И някъде под тях…
— Къде си? — произнесе той. — Къде си, мътните да те вземат?
— Точно зад теб!