Обърна се. Мохамед Сария стоеше на прага с картонена чиния, в която имаше две парчета басбуса.
— До късно работиш — отбеляза той.
— Проверявах едни неща — отвърна Халифа. — Тъкмо се канех да си тръгвам.
— Е, преди това можеш да ми помогнеш с тези.
Сария вдигна чинията. Халифа каза, че не е гладен, но помощникът му настоя.
— Ще ме спасиш — засмя се той. — И без това съм достатъчно тлъст.
Халифа отстъпи и двамата седнаха.
— Кой е онзи? — попита Сария, докато му подаваше едното парче и захапваше другото.
— Кой?
— Онзи, на когото пожелаваше да го вземат мътните?
— О, дълга история.
— От онези, които не искаш да ми разкажеш?
— От онези, които не изглеждат особено смислени — отвърна Халифа, докато отхапваше от сладкиша. За момент мислите му се върнаха към една утрин, когато с Али ядяха басбуса в „Гропи“ в Кайро. Али поиска второ парче, успя да се справи с половината и се втурна към тоалетната, защото му прилоша. Халифа се понаслаждава за момент на спомена, после разказа на Сария какво е открил през последните двайсет и четири часа. Само най-общото — мината, отровените кладенци, резултатите от анализа на водата. Не спомена за Бен Рои или Клайнберг. Макар да бе от по-добродушните, дори Сария щеше да се намръщи на идеята, че върши черната работа на израелеца.
— Каза ли на семейство Атия? — попита той.
— Още не. Исках първо да изясня някои подробности.
— Искаш ли да отскоча до тях? Утре съм в почивка, а не е зле да ги уведомим. Да се успокоят, че не е някаква акция срещу християни.
— Ще го направиш ли?
— С удоволствие. Бих направил всичко, само да не ми се налага да седя с тъщата. Завчера започна да разказва някаква история, която беше толкова отегчителна, че едва не заспах.
Халифа се усмихна.
— Искаш ли да мина и през Бир Хашфа? — попита Сария.
— Засега недей. Не искам да всяваме паника сред хората. Нека се опитам да намеря мината. Ще поговорим с тях, когато разполагаме със сигурни факти.
Сария кимна и отхапа голямо парче от грис халвата.
— Между другото, открих онова семейство — каза той след кратко мълчание.
Халифа нямаше представа за какво говори.
— Забрави ли? Семейството от Стара Курна. Ел Бадри.
Разбира се. Семейството на изнасиленото от Пинскър момиче. Беше помолил Сария да ги потърси. Но след като научи за златната мина, това вече не му се струваше особено важно.
— И какво? — попита той повече от вежливост, отколкото от интерес. Не искаше Сария да остане с впечатлението, че си е изгубил времето.
— Нищо особено — отвърна с пълна уста сержантът. — Както сам каза, повечето са се преместили в Ел Тариф след разрушаването на Стара Курна. Сестрата обаче напуснала по-рано.
— Сестра?
— Онази, за която спомена. Живее в едно село близо до Едфу. Там е от трийсет години, ако не и повече.
Халифа го погледна объркано.
— Трима братя и една сестра — напомни му Сария с тона на баща, обясняващ нещо на разсеяното си дете. — Братята отдавна са мъртви, но сестрата живее недалеч от Едфу.
— Иман ел Бадри?
— Именно.
Халифа поклати глава.
— Мисля, че нещо бъркаш, Мохамед. Иман ел Бадри е умряла преди години. Тази трябва да е друга.
— Казаха ми друго — отвърна Сария. — Били трима братя. Мохамед, Саид, третия го забравих… май беше Ахмед. И сестра им Иман. Живеела близо до Едфу. Била нещо като свята жена. Благославяла бъдещи майки.
Халифа понечи да възрази, че е станала грешка, но замълча. Като се замислеше, никой не му беше казвал, че изнасиленото от Пинскър момиче е умряло.
— Но това е невъзможно — промърмори той. — Тя трябва да е прехвърлила стоте.
— Всъщност е точно на сто. И всички твърдят, че е жива и здрава.
Халифа вече слушаше с огромен интерес.
— Сигурен ли си?
Сария го погледна с укор.
— Знаеш ли името на селото?
Сария облиза меда от пръстите си, взе химикалка и надраска името върху листче. Халифа го прочете, сгъна го и го прибра в джоба си.
— Казваш, че било край Едфу?
— На около пет километра на север.
Халифа си погледна часовника и тупна Сария по рамото. Стана и закрачи към стълбите, като изяде в движение остатъка от басбусата. До Едфу имаше най-малко час път, а сладкишът май щеше да е единствената му вечеря.