Апартаментът на „Барън“ се намираше в задната част на сградата, в края на дълъг, меко осветен коридор. Бен Рои спря за момент отвън, за да се приведе в нормален вид, набързо преговори плана си за атака и почука. Вратата се отвори незабавно и го въведоха вътре.
Озова се в мезонет — огромна дневна, стълбище към спалните, прозорци с невероятна гледка на изток през долината Хином към хълма Сион и осветената с прожектори бъркотия на Стария град. Вътре чакаха петима души, което му се стори малко прекалено — двама мъже в костюми, несъмнено служители на „Барън“, а на едно канапе седяха мъж и жена, чиито остри черти и ледени погледи моментално ги издаваха като юристи.
Петият човек моментално грабна вниманието на Бен Рои. Личеше си, че той командва, присъствието му доминираше над всички, въпреки че не беше физическо. Той гледаше от огромен телевизионен екран в отсрещния край — брадат, подпухнал, прошарен, като някой старозаветен пророк. Натаниел Барън.
— Закъсняхте, сър.
Гласът му бе дрезгаво ръмжене. Глас като онзи, какъвто очакваш да чуеш от лицата на Маунт Ръшмор.
— Не обичам да ме карат да чакам. Трябваше да започнем в един часа мое време.
Бен Рои беше закъснял с две минути. Едва ли можеше да се нарече безобразно закъснение, но въпреки това се извини — не искаше да създава напрежение още преди началото на разговора. За това имаше предостатъчно време. Старецът го изгледа от екрана — усещането беше смущаващо, сякаш го гледаше някакъв участник в телевизионна програма, — после го покани с жест да седне.
— Когато казах, че искаме да говорим с някой от ръководството, не очаквах да се срещна със самия управител на компанията — каза Бен Рои, докато се настаняваше в единствения свободен стол.
На единайсет хиляди километра от него Натаниел Барън леко изправи рамене и сакото му от туид се надипли под мишниците.
— Когато аз научих, че доброто име на „Барън Корпорейшън“ е било замесено в разследване на убийство, нямаше как да прехвърля срещата на някой друг — изръмжа той. — Може и да съм се оттеглил от ежедневното управление на компанията, но тя си остава моя компания. Носеща моята фамилия. Надявам се да го оцените, господин…?
— Бен Рои — побърза да се обади един от служителите.
— Старши детектив Бен Рои — каза Бен Рои. И да, оценяваше го.
— Радвам се, че се разбираме.
Конферентното оборудване несъмнено беше последен модел, защото въпреки разстоянието нямаше абсолютно никакво забавяне в предаването на сигнала, а образът на стареца беше толкова ясен, че можеше да видиш петънцата по гигантските му ръце. Лявата държеше кислородна маска.
— Желаете ли нещо за освежаване, господин Бен Рои?
Бен Рои благодари, но отказа.
— В такъв случай предлагам да започнем по същество, ритайте, каквото имате да питате.
Пръстите на дясната ръка на Барън отмерваха бавен ритъм върху бюрото, зад което седеше. Макар в Хюстън да бе ранен следобед, помещението около него — нещо като кабинет или библиотека — тънеше в полумрак. Дори от телевизионния екран на единайсет хиляди километра оттам се усещаше колко е потискащо. Бен Рои разтърка китката си, която още бе възпалена от белезниците, отвори бележника си на нова страница и започна.
— Преди дванайсет дни в Йерусалим беше убита журналистка на име Ривка Клайнберг. В арменската катедрала. Удушена с гарота.
Думите му не предизвикаха видима реакция от страна на Барън. Той продължаваше да барабани и да се взира в него със сълзящите си и същевременно пронизващи очи. Другите също се взираха в него — пет чифта очи го приковаваха от всички страни. Не точно заплашително, но и не особено дружелюбно. Налагаше се да изиграе внимателно ходовете си.
— Случайно да знаете дали в последно време е имало някакви контакти между госпожа Клайнберг и компанията ви?
Погледът на Барън се насочи към двамата служители, които поклатиха едновременно глави.
— Явно смятате, че има причина за подобен контакт — изхриптя Барън.
— В хода на разследването беше установено, че малко след смъртта си госпожа Клайнберг е правила проучване върху „Барън Корпорейшън“ — обясни Бен Рои.
Единият от юристите попита за какво проучване става дума. Бен Рои разказа за статията за златната мина в Румъния.
— Освен това се е интересувала от човек на име Самюел Пинскър. През хиляда деветстотин трийсет и първа въпросният Пинскър е открил местоположението на отдавна изгубена древноегипетска златна мина, известна като Лабиринта на Озирис.