— Казват, че благословиите ми помагат на онези, които са с дете — рече тя. Гласът й бе дрезгав и в същото време странно нежен. Успокояващ. Като палмови листа, шепнещи на вятъра. — Уви, господине, боя се, че не мога да дам благословия, която да помогне на вашата бременност.
Усмихна се на собствената си шега и му направи знак да седне на отсрещната кушетка. Халифа не знаеше как е разбрала, че е мъж — може би беше доловила нещо в дишането му или в тежестта на стъпките му. Отиде и седна на кушетката.
— Не сте тукашен — рече тя, накланяйки глава към него.
— От Луксор съм. — Замълча, после добави: — Аз съм полицай.
Тя кимна бавно, сякаш вече беше разбрала това. Другите слепци, които бе виждал, имаха замъглени очи, които издаваха слепотата им. Нейните обаче бяха като ярки изумруди, почти свръхестествено бистри, сякаш слепотата й се проявяваше не толкова в липсата на цвят, колкото в излишеството му.
— Да ви предложа нещо за пиене? — попита тя. — Вечерта е гореща, а вие сте изминали дълъг път.
Халифа беше жаден, но отклони предложението, защото не искаше да й създава грижи. Тя отново се усмихна, сякаш разбрала причината за отказа му. Стана от мястото си и отиде в жилищната част с бавни, но уверени движения. Върна се две минути по-късно с чаша чай.
— Едно момиче ми помага с домакинските задачи — обясни тя, подаде му чашата и се върна на мястото си, без да търси пипнешком пътя си. — Но с простите неща и сама се справям. Моля, пийте.
Халифа се подчини, без да спомене, че винаги пие чая със захар. Напитката му вече беше подсладена. Две лъжички, предположи той. Точно както го обичаше.
— Лазеез — промълви той. — Великолепно.
— Афуаи — отвърна тя. — За мен е удоволствие.
Последва мълчание.
— Съжалявам за загубата ви.
Халифа й благодари, отпи отново и се сепна, когато си даде сметка, че изобщо не е споменавал Али.
— Откъде…?
— Някои неща могат да се видят и без очи — тихо отвърна тя. — Мъката ви е навсякъде около вас. Загърнат сте в нея като с наметало.
Халифа не знаеше какво да каже.
— Беше ми син — успя да изрече той.
— Много, много съжалявам.
Тя го загледа, или поне така му се стори. Очите й проблясваха в несигурното сияние на газената лампа, сенките ги притискаха от всички страни. Накрая свали съсухрените си ръце в скута си и се облегна на стената.
— Нещо ви безпокои — рече тя. — Нещо ви прави неспокоен в мое присъствие. Моля, кажете ми защо сте тук.
Халифа се размърда неловко. Беше чувал, че слепите имат изострени сетива и могат да долавят неща, които остават незабелязани за хората с перфектно зрение, но това беше нещо различно. Старицата сякаш виждаше право в него, знаеше какво мисли и усеща. Той се наведе и завъртя чашата. Изведнъж вече не искаше да задава въпросите, заради които беше дошъл.
— Хайде — настоя тя. — Не може да е толкова лошо. Кажете какво ви тежи. Ще ви олекне. Може би ще олекне и на двама ни.
Тя разпери ръце, показвайки му, че го слуша. Отново настъпи тишина, сенките сякаш станаха по-плътни, наситени с очакване. Накрая Халифа пое дъх.
— Както казах, аз съм полицай в Луксор — започна той. — Работя… помагам по един случай… за убийството на една жена в Йерусалим. Няма да навлизам в подробности, но като че ли е свързано с един мъж, когото мисля, че… сте познавали. Хауага, ингилизи на име… Самюел Пинскър.
Тя повдигна за миг глава и я сведе отново.
— А…
Това бе единствената й реакция.
— Зная какво се е случило — продължи той, като се мъчеше да говори възможно най-меко, да й покаже, че не само разбира чувствата й, но и че няма причина да се срамува. — Моля ви, простете, че ви напомням за това.
— Не ми напомняте — промърмори тя. — Напомня се нещо, което си забравил или изтикал дълбоко в паметта си. Не минава нито ден, без да си помисля за онази нощ. Нито минута. Винаги е в мислите ми. Осемдесет години минаха, а сякаш беше вчера.
Тя вдигна ръка и докосна слепоочието си. Халифа заби поглед в пода. Само преди няколко минути това посещение му се струваше добра идея. А сега…