— Ти си добър човек — прошепна тя. — Мил човек. Чувах го в гласа ти, сега го чета по лицето ти. Чета също и болка. И гняв, много гняв, но добротата надвива всичко. Също като при Сам-у-ел. Той беше много добър човек. Най-добрият, когото съм познавала. Така че може би си заслужава тъкмо ти да чуеш истината.
Продължи да докосва лицето му още малко. После свали ръце, облегна се назад, затвори очи и започна да разказва. Пинскър я спасил от братята й. Така започнало всичко. Работил в една гробница сред хълмовете над Стара Курна. Една вечер се връщал през селото, видял как й бият шамари и се намесил. В последвалата разправия ударил единия й брат толкова силно, че той изгубил съзнание. (Гласът на Мари Дюфресне отекна в главата на Халифа толкова ясно, сякаш тя седеше до него: „Веднъж се сбил с някакви от Курна, проснал единия в безсъзнание.“) По-късно момичето открило, че Пинскър я е следил от повече от година, но твърде много се срамувал от външния си вид, за да предприеме нещо.
— Глупчо! — изкиска се тя. — Какво значение би могло да има за мен? Аз виждам човека отвътре. А вътрешно той бе най-големият красавец на света. Никой не се е отнасял към мен с такова уважение. Толкова беше достоен.
Двамата започнали да се срещат — сляпото селско момиче и безликият англичанин. Открадвали моменти, за да бъдат заедно, приятелството им бързо преминало в любов. Всичко било абсолютно потайно, разбира се. Дори днес на връзката между хауага и фелаха не се гледаше с добро око или открито се заклеймяваше. През 1931 г, подобно нещо било направо немислимо. Няколко пъти Пинскър казвал, че трябва да сложат край на това, защото се боял за безопасността й. Чувствата им обаче били твърде силни, любовта им — прекалено голяма. И срещите продължили.
— Той беше на трийсет и няколко, а аз на деветнайсет — рече тя. — Но това не бе увлечение на едно младо момиче. Бях мъдра за годините си, знаех много добре какво правя. Може и да беше по-стар от мен, но тук… — тя докосна главата си — и тук… — после сърцето — … бяхме равни. Тук също, по товара, който Бог е сметнал да сложи на гърбовете ни.
Тя докосна очите и лицето си, намеквайки за своята слепота и обезобразяването на Пинскър.
— Толкова го болеше, че изглежда по такъв начин — тъжно произнесе тя. — Беше силен, но понякога силата не е достатъчна. Приказките, погледите, коментарите. Съсипваха го. Веднъж в Мединет Хабу го видяло някакво момиченце, хауагая. Изпищяло и побягнало, сякаш вижда чудовище. Плака, когато ми разказваше. Сгуши се в обятията ми и плака като бебе.
Халифа отново чу гласа на Мари Дюфресне: „Помня как се появи внезапно, аз изпищях и побягнах, а той ме последва с онази своя ужасна маска. Седмици наред сънувах кошмари.“
Понякога Пинскър заминавал, изчезвал в пустинята за цели седмици (Халифа искаше да насочи разговора в тази посока, но размисли). Но винаги се връщал и продължавали точно от там, докъдето били стигнали.
— Беше толкова мил. Толкова нежен. Никога не се възползва от мен. Ако беше поискал, щях да му позволя, но той бе толкова свестен. Каза, че нямало да бъде правилно. Чувствах се така спокойна с него. Така… завършена. Сякаш през целия си живот дотогава съм била половин човек.
Ухажването продължило година. Потайни срещи в нивите и сред древните руини в подножието на Тиванския масив. И една нощ, след по-дълго отсъствие от обичайното (как му се искаше на Халифа да научи повече!), влюбените се срещнали на любимото им място на брега на Нил и Пинскър поискал ръката й.
— Не можех да повярвам, че подобно щастие е възможно. Помислих си, че ме дразни, умолявах го да не ми го причинява, да не си играе с чувствата ми, но той само се разсмя, каза ми да не бъда толкова глупава. И досега чувам гласа му, долавям миризмата на коженото му палто, докато ме прегръщаше, усещам маслото по ръцете му. Плачех от радост.
Поискала да му пристане още тогава, но Пинскър настоял всичко да стане както подобава. Щял да отиде при баща й на следващата сутрин, да поиска официално ръката й. Дотогава тя трябвало да пази годежа им в тайна, да не казва на никого.
— Бях уплашена — каза тя. — Знаех какви са роднините ми, знаех, че може да стане нещо лошо. Но той беше почтен. Най-почтеният човек, когото съм срещала. Ако не беше такъв, сигурно щеше да остане жив.
Същата вечер се прибрала у дома и извадила най-хубавата си джелаба за следващата сутрин. След това си легнала щастлива и сънувала Сам-у-ел Пинискър и щастливия живот, който ги очаквал.