В тихия час преди зазоряване се събудила със стряскане, ужасна болка пронизвала гърдите й.
— Веднага разбрах, че нещо му се е случило — каза тя. — Нещо ужасно. Сякаш сърцето ми крещеше.
Малко по-късно братята й се прибрали с магарешката каруца. Тя отишла при тях, попитала къде са били, какво са направили. Погрижили се за хауага — това й отговорили. Вече никога нямало да го види. Никой никога нямало да го види. Волята на Аллах била изпълнена, било раздадено правосъдие.
— Правосъдие! — изфуча тя. — Знаеха, че не ме е изнасилил. Знаеха го много добре, още преди да им изкрещя истината. Било е само предлог да го направят. Цяла година са дебнели, изчаквали са удобен момент да му отмъстят, задето се изправи срещу тях онзи ден. И когато момчето дотичало с историята си, те са се възползвали. Зли хора бяха. Жестоки. Отровни като змии.
Тя плакала, проклинала ги, заплашила, че ще иде в полицията. Те я завлекли за косата в къщата и я пребили. Толкова лошо я пребили, че минал цял месец, преди да проходи отново.
— Радвах се на болката. Бях благодарна. Тя ми позволяваше да преживея част от онова, през което е минал Сам-у-ел. В болката бяхме заедно.
Била държана като затворничка през следващите четирийсет години, рядко й позволявали да излиза от къщата и да говори. Била като ходещ мъртвец. Когато намерили тялото на Пинскър и тя сякаш умряла с него.
— И досега не мога да проумея защо Всемилостивият Аллах позволи такова нещо — рече тя. — Такова ужасно престъпление, такава непоносима жестокост. И защо остави братята ми ненаказани. Макар че някаква справедливост все пак имаше, тъй като никой от тях не успя да зачене потомство. И тримата умряха бездетни. Неведоми са Неговите пътища. Това ми носи мъничко утеха.
След смъртта на последния й брат напуснала селото, преместила се на юг, започнала нов живот. Опитвала се Да донесе на други щастието, което било отказано на нея.
— Така и не отидох на гроба му — рече тя. — Не исках. Той още е жив тук… — Докосна сърцето си. — А за мен това е единственото, което има значение. Името му е на устните ми, когато се будя сутрин, когато заспивам вечер и безброй пъти през деня. Най-прекрасното име на света. Моят съпруг. Моят мил съпруг. Най-чудесният мъж, когото съм познавала.
Избърса несъществуващи сълзи от очите си.
— Това е историята на Иман и Сам-у-ел — завърши тя.
Халифа бе коленичил до нея с наведена глава. Не знаеше какво да мисли, още по-малко какво да каже. Виждаше единствено мумифицираното тяло на Пинскър, облегнато в дъното на гробницата. А също и сина си Али, блед и неподвижен на болничното легло, след като беше изключил поддържащите живота му апарати. Пътищата на Аллах наистина бяха неведоми. Толкова неведоми, че не за първи път през последните девет месеца се питаше… не дали Аллах съществува, това беше безспорно, а що за Същество е Той. Толкова болка, толкова мъка, везните сякаш така силно се накланяха към мрака вместо към светлината…
— Заради мината е, нали?
Той вдигна глава.
— Заради това си тук. — Очите й се насочиха към него. — Жената в Йерусалим. Връзката със Сам-у-ел. Мината. Златната мина, която е намерил. Старицата като че ли отново го беше изпреварила.
— Така мислим — отвърна Халифа.
— Сам-у-ел винаги казваше, че от това няма да излезе нищо добро, ако се разчуе. За него златото не означаваше нищо, но за други… В света има толкова алчност.
Откъм жилищната част се промъкна котка. Скочи на кушетката до старицата и се сви до крака й.
— Беше толкова развълнуван — каза старицата, докато галеше животното. — Онази последна нощ, когато се върна. Беше я търсил години наред. Месеци наред сам в пустинята. И накрая, при онова последно пътуване… Три месеца бил в нея, а ми каза, че не я е обиколил дори наполовина. Била като подземен град. Подземен свят. Толкова беше щастлив. Толкова бяхме щастливи и двамата.
Усмихна се тъжно и замълча. Халифа искаше да зададе толкова много въпроси, искаше да научи толкова много неща, но след всичко чуто сякаш не можеше да намери думи. Котката замърка; газената лампа съскаше. Мина почти минута.
— Как й е името? — попита тя накрая. — На жената, която е била убита. Халифа й каза.
— Добър човек ли е била?
Призна й, че не знае много за нея.
— Мисля, че е била добра. Сигурно се е опитвала да помага на хората. Да изобличи злото. А мината… тя важна ли е? Ако се разбере къде е, това ще донесе ли справедливост?