Но ето че сега се замисли. Странно, преди не го беше правил. Просто го беше приел по начина, по който египтяните приемат толкова много несправедливости и несгоди, сякаш те някак бяха втъкани в самите им гени. Но сега Халифа установи, че обвинява „Джосер“. Обвинява ги по същия начин, по който обвиняваше местните власти за разрушаването на половината Луксор, както обвиняваше цялата система, че е обърнала гръб на хора като Атия и сакатото момче в детския дом на Демиана Баракат. Не за самия инцидент, а заради арогантността им. За това, че не им пукаше. Пет момчета бяха умрели под една от баржите им, а компанията дори не сметна за нужно да проведе вътрешно разследване на случая. Беше подминала всичко и бе продължила по начина, по който богатите и силните не обръщат внимание на въздействието, което имат постъпките им върху обикновените хора.
И ето че сега името им най-неочаквано се появи при разследването на убийство.
Дали неочакваната връзка между двете на пръв поглед отделни истории означаваше нещо? Дали работата не беше по-дебела?
Или просто се опитваше да намери смисъл в ситуация, в която такъв липсваше?
Нямаше представа. Мислите му бяха мудни, объркани.
Можеше да каже със сигурност само едно — съвпадение или не, той изведнъж се беше почувствал лично свързан със случая на Бен Рои. Сякаш си беше клатил краката до водовъртеж и изведнъж бе всмукан от него.
И поради някакви все още напълно необясними причини имаше чувството, че помагайки на Бен Рои, ще помогне някак и на себе си. Ако не да преодолее смъртта на сина си, то поне да продължи напред.
Изглежда, пътят към светлината минаваше през Лабиринта.
Облегна се, запали цигарата и я изпуши до филтъра, като се обви в кълба дим. После смачка фаса, вдигна телефона и се обади в автопарка на участъка.
Вчера беше взел един изтормозен фиат „Уно“, за да стигне до селото на Иман ел Бадри.
За пътуването, което му предстоеше, щеше да му трябва нещо по-здраво.
Мислих сериозно за предстоящата чистка. Чистката на чистките, ако предпочитате. Толкова сериозно, че новината за провала ми ме засегна по-малко, отколкото би било иначе. Естествено, бях потресен да науча, че семейството ми е уличено, да чувам упреци. Но това не беше неочаквано. От самото начало имах съмнения за катедралата. Знаех, че не трябваше да го правя по-рано от планираното.
Но станалото — станало. Миналото не може да се пренапише. Енергията ми сега е съсредоточена към непосредствената ми задача. Уважавай миналото, но не позволявай то да те разсейва — това също е урок, който научих от родителите си. Гледам към бъдещето. Моето, и това на семейството.
Калиевият хлорид е едната възможност. Както и инсулинът. Трябва да се действа фино, а и двете вещества не оставят следи. Макар че при такива ограничени срокове доставянето им може да е проблем.
Ще помисля по-сериозно. Както стоят нещата, клоня към нещо просто. Без игли, без багаж, ще използвам онова, което е подръка. Потренирах малко, за да изпробвам китките и ръцете си, да определя най-добрата поза за упражняването на сила, но не чак толкова голяма, че да оставя синини. Балансът е фин, но би трябвало да съм в състояние да го постигна. И това може да ми спести необходимостта да гледам лицето. Обикновено около подобни неща няма много шум, но пък това не е обикновена чистка. А вододел, както май се изразяват.
Като стана въпрос за вододел, надявам се, че не плача. Не съм много по емоциите, те изобщо не ми помагат в работата, но стъпката, която ми предстои, е толкова голяма, че не мога да отхвърля и такава възможност. Каквато и да е външната реакция, връзката си съществува. И прекъсването й няма да е лесно, колкото и наложително да е.
Ще добавя кърпички към списъка. Надявам се, че няма да ми потрябват, но човек никога не знае. Времената са несигурни. А в несигурни времена подготовката е всичко.
По права линия разстоянието от Луксор до Гебел ел Шалул беше по-малко от сто и четирийсет километра. Ако имаше пряк път дотам, Халифа можеше да измине разстоянието за час.
Пряк път обаче нямаше. Имаше само няколко пътеки — огромна, изпепелена от жегата пустош от планини, стръмни склонове, чакълести котловини и уади. Обезкуражаващ естествен лабиринт, защитаващ направения от човешка ръка лабиринт на шемут хеш уесир. Дори в ленд роувър „Дефендър“, пригоден специално за тежък пресечен терен, пътуването се очертаваше трудно. И рисковано, тъй като се нарушаваше първото правило при пътуване през пустинята — никога, при никакви обстоятелства не тръгвай сам.