От друга страна, това го тревожеше. И тревогата растеше с всяка следваща несигурна стъпка. За да има някаква надежда да се измъкне, да намери път през плетеницата, задължително трябваше да остане колкото се може по-близо до основната галерия. А тунелът като че ли го отдалечаваше все повече и повече от нея, навлизаше все по-дълбоко в неизвестното.
Нямаше какво да направи и затова просто продължи напред. Единствените звуци бяха стегнатото му от ужас дишане и далечният грохот на блъскащи се варели. Веднъж напипа някаква плитка, голяма колкото юмрук вдлъбнатина в иначе равната стена. Малко по-нататък нещо изхрущя под крака му и когато клекна да разбере какво е, откри фрагменти от пръсната ваза или гърне. Като се изключи това, не попадна на нищо друго. Само под, стени и задушаваща, поглъщаща всичко тъмнина.
И изведнъж тунелът свърши.
— О, Господи, не.
Затъкна пистолета в панталона си и опипа с две ръце. Пред него имаше плътна скала. Опипа наляво, надясно, по тавана, по пода. Нямаше никакви отвори, дори цепнатини. Тунелът просто свършваше.
Заопипва отново, без да пропуска нито сантиметър.
Накрая се обърна, облегна се на стената и се свлече на пода. Приглушеният тътен на варелите най-сетне престана. Възцари се гробна тишина. Халифа сви колене и ги обгърна с ръцете си.
Беше погребан жив.
Йерусалим
Предястието беше домашно направен баба гануш, пак любимо на Бен Рои. Изгасиха осветлението в дневната и седяха на балкона само на свещи. Небето бе обсипано със звезди; от градината долу се носеше аромат на цъфнали магнолии. Джони Мичъл се беше сменила с Ети Анкри.
Всичко щеше да е идеално, ако не беше толкова разтревожен.
— Май ще затварят градината — каза тя, докато вземаше питка от кошницата и я разделяше на две.
Бен Рои беше извадил телефона си под масата и поглеждаше крадешком екрана. Щом я чу, вдигна глава.
— О, не!
Тя топна питката в купичката.
— От доста време положението е несигурно. А днес разбрахме, че основният ни спонсор се оттегля.
— Не можете ли да намерите друг?
— Не и при сегашния климат. Помиряването отдавна не е сред приоритетните задачи на политиците.
— Ужасно съжалявам.
Тя сви рамене и отхапа от питката.
— Много странно, но част от мен изпитва облекчение. Беше като да гледаш как някой любим човек бавно умира. По-добре е да сложиш край на мъчението му. Имаме може би около месец, след което ще…
„Хава Нагила“ загърмя от скута на Бен Рои. Той моментално грабна телефона и насочи цялото си внимание към екрана. Оказа се, че е просто приятелят му Шмуел.
Сара го гледаше от другата страна на масата. Не гневно. Дори не раздразнено. А… разочаровано.
— Извинявай — каза той и го остави на гласова поща.
Тя се пресегна и сплете пръсти с неговите.
— Помислих си, че ще го изключиш поне тази вечер, Ариех. Правеше го преди. Достатъчно силен си. Знам, че е така. Хайде, победи желанието. Съпротивлявай се! Съпротивлявай се!
Опитваше се да го обърне на шега, от което той само се почувства още по-зле. Стисна ръката й.
— Виж, Сара, не искам да го правя на голям въпрос и нямам желание телефонът да застава помежду ни, но мисля, че приятелят ми Халифа може би е загазил. Ще оставя телефона ето тук… — Той сложи показно апарата в средата на масата — … и се кълна, че ако звънне друг, който и да е освен него, няма да отговарям. И веднага след като той се обади, телефонът ще бъде изключен и ще можеш да правиш каквото си искаш с него. Пусни го в тоалетната, не ми пука.
Нещо в очите й показваше, че е чувала всичко това и преди, че не му вярва. Тя примигна и се усмихна малко пресилено.
— Звучи ми справедливо.
Той отново стисна ръката й. После се надигна над масата и я целуна по главата.
— Благодаря, че те има.
— Благодаря, че теб те има. Дори да си най-вбесяващият мъж, когото съм срещала някога.
Той се изкиска и седна на мястото си. Погледът му се стрелна за всеки случай към екрана на телефона.
— Яж — нареди тя. — Иначе ще се наложи да топля отново агнешкото.
Лабиринтът
Халифа нямаше представа колко дълго беше седял в края на тунела, опрял глава в коленете си, прегърнал крака, обхванат от отчаяние, абсолютно като тъмнината в мината. Може да са били две минути. Или два часа. Можеше да са дори два дни. На място като това времето губеше смисъл.