Накрая обаче си заповяда да се изправи. Постоя за момент така. Далечен откъс от разговор отекваше някъде в съзнанието му — нещо, което бе казал на някого в ситуация, която бе почти толкова безнадеждна като сегашната. „Уповавайте се на Бог, госпожице Мълрей. Уповавайте се на каквото и да било. Но никога не се отчайвайте.“
Обърна се и отново заопипва скалата в края на тунела. Нагоре, надолу, настрани. Беше плътна, без пукнатини, без отвори, без път. Задънен край. Във всяко отношение.
Стовари юмрук върху камъка — и си помисли, че ако беше в някакъв филм, сигурно сега щеше да се отвори тайна врата. Започна да опипва стените на тунела, като движеше методично ръце от пода до тавана. Имаше нищожен шанс, едно на милион, да е пропуснал някой страничен проход. Знаеше, че се лъже. Дори в непрогледния мрак стените бяха твърде близо една до друга и щеше да намери отвор, ако имаше такъв. Както и да е, всичко друго бе за предпочитане от това просто да седи и да отброява минутите, часовете и дните, докато смъртта най-сетне не го избави от мъките му. Както сигурно ги беше отброявал Самюел Пинскър. Не искаше да умре като Самюел Пинскър. Изобщо не искаше да умре.
Задвижи се в нещо като ритъм. Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне, повдигане на пръсти, опипване на тавана, няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…
Не беше нужно да е толкова усърден и да изследва всеки милиметър, но в заниманието имаше нещо смътно успокояващо. Освен това действаше бавно, като по този начин отлагаше момента, когато трябваше да признае, че е обречен. Докато имаше стена за изследване, имаше и надежда. Вярно, съвсем малка, но надежда. Когато претърсеше всеки сантиметър от тунела и не намереше изход, едва тогава щеше да се предаде на отчаянието.
Няколко сантиметра напред, отпускане на колене, длани по стената, изправяне…
Стигна до керамичните фрагменти, на които се беше натъкнал — дебели, тежки парчета, вероятно от съд хранилище. На няколко метра по-нататък напипа плитко хлътване в камъка. Беше попадал на подобно и на идване, макар че то май беше на височината на рамото му, докато това беше на нивото на коляното му. Или пък беше същата вдлъбнатина и просто паметта му правеше номера. В пълната тъмнина бе невъзможно да е сигурен в сетивата си. Спря, опипвайки дупката с пръсти. Беше дълбока само два сантиметра, дори не можеше да се нарече дупка. Беше някак заоблена, подобно на черпак. Определено си спомняше, че другата бе по-дълбока и неравна. Заопипва нагоре по стената. Пръстите му откриха друга вдлъбнатина, този път на височината на хълбока му, трета (на височината на гърдите) и четвърта, горе-долу на нивото на рамото. Именно нея бе напипал преди, сигурен беше — същата дълбочина, същият неравен долен ръб. Четири вдлъбнатини, една над друга в иначе равната, безупречно изсечена стена. Интересно.
Посегна още нагоре, ръцете му напипаха тавана, продължиха по него, откриха…
Дупка.
Изведнъж сърцето му заби бясно. Повдигна се на пръсти и проследи очертанията с ръка. Отворът беше квадратен, със стена половин метър. Прецизно изсечен. Точно в средата на тавана. Като отвор на комин. Явно беше минал под него, докато вървеше към края на тунела.
Подскочи и пъхна ръце в отвора. Не докосна скала. Върна се пипнешком по тунела да вземе шепа керамични фрагменти. Хвърли ги нагоре един по един. Коминът като че ли отиваше доста нагоре. Дали отново завършваше със сляпа стена? Или беше изход? Така или иначе след първоначалното въодушевление Халифа осъзна, че няма как да се качи в отвора.
Освен ако…
Пристъпи до отсрещната стена и я опипа от тавана до пода. Пръстите му откриха още четири вдлъбнатини. Със същите размери като онези от другата страна, горе-долу на същата височина.
Споменът го сполетя като експлозия на светлина. Нещо, което бе видял преди шест-седем години. В Долината на царете. Приятелят му Джинджър от Службата за старините ги беше взел с Али на обиколка из някои от затворените гробници. Докато минаваха през централната част на Долината, Джинджър спря да покаже отвесната шахта на Гробница KV56, разчистена неотдавна от британски екип археолози. По срещуположните стени на шахтата имаше плитки вдлъбнатини.
— Стъпала — обясни Джинджър, когато Халифа му ги показа. — Работниците ги използвали, за да се спускат и изкачват по шахтата. Като паяци в тръба. Лесно е, стига да имаш дълги крака.