Йерусалим
Бен Рои се прибра у дома и се опита да реши какво да прави. С Халифа и със Сара.
Щеше да й се обади утре, да й поднесе цветя, да я помоли за друг шанс. За поредния шанс. Нещо му подсказваше, че няма да се получи, че се е издънил веднъж завинаги. Вярно, имаше извинение да е толкова разсеян, но пък винаги бе имал извинения. Винаги имаше нещо, някаква причина, да не може да се отдаде напълно. Ако не беше Халифа, щеше да е нещо друго, не по-малко наложително. Това означаваше да си ченге от предната линия. И единственото, което можеше да направи, за да разреши безизходното положение, бе да се махне от предната линия и да си намери канцеларска работа някъде или да напусне полицията. Сара се нуждаеше повече от него, заслужаваше повече, а той не можеше да й го даде. Патова ситуация.
Позволи си няколко минути самосъжаление. Накрая прие, че няма какво повече да направи точно сега и се съсредоточи върху непосредствения приоритет — Халифа.
Нещо се беше случило с приятеля му. Нещо лошо. Сигурен беше. Нямаше друго обяснение за мълчанието му. И виновникът бе той, Бен Рои. Именно той го въвлече в случая. И сега това тежеше на съвестта му.
Докато крачеше неспокойно из апартамента, звънна отново на сателитния телефон и остави поредното съобщение. Обади се и на мобилния номер на Халифа, за всеки случай. После включи лаптопа и му изпрати имейл, за да покрие всички възможности.
Какво друго? Не знаеше домашния му номер — винаги общуваха по мобилните или с имейли. А дори да го знаеше, не беше сигурен как ще му помогне това. Почти не говореше арабски, а дори и някой от семейството му да ползваше английски, какво щеше да им каже? Извинявайте, че ви безпокоя, просто искам да се уверя, че съпругът/ баща ви не е мъртъв? И без това мъката им беше голяма.
Не искаше да я увеличава още. Можеше да намери номера и щеше да се обади, ако и когато изчерпаше всички други възможности. Засега не искаше да ги разстройва.
Помисли си дали да не се свърже с „Барън“, но веднага отхвърли идеята. Едва ли щяха да му помогнат да открие човек, тръгнал да проучи мина, за чието съществуване отричаха да знаят.
Затова звънна на приятеля си Дани Перлман от „Междуведомствени връзки“ в централата на полицията на Скопус. Перлман владееше добре арабски, дължеше му услуга (всъщност няколко) и беше време да му я върне. Перлман замърмори недоволно и попита дали не може да почака до утре, но Бен Рои настояваше и накрая той се съгласи да се свърже с познатите си от египетската полиция, да намери имена и телефонни номера в Луксор и да види какво може да направи.
— Ще ти се обадя, ако и когато науча нещо — каза му той. — Но не чакай със затаен дъх. Египтяните са същински кошмар.
Бен Рои отново му напомни, че е спешно, благодари и затвори.
Пусна телевизора, гледа две минути някакъв документален филм за чилийски миньори, затрупани в мина (какво съвпадение само!) и изключи. Провери имейла си. Звънна на Халифа. Накрая нямаше какво повече да направи, така че послуша съвета на Сара и излезе да се разходи.
Всичко беше по-добро от това да седи сам в апартамента си и да размишлява върху факта, че е убил не само връзката си, а може би и приятел.
Лабиринтът
Най-важното, единствената тънка нишка, на която висеше надеждата за оцеляването му, бе никога да не губи представа къде се намира спрямо основната галерия на мината. Стига да знаеше в каква посока се движи, макар и пипнешком, имаше някакъв минимален шанс да намери изход.
Двайсет минути след излизането от просторната зала нишката се скъса и шансът изчезна.
Беше изгубен. Безнадеждно, абсолютно, безвъзвратно изгубен.
Опита да се върне слепешком в залата, но маршрутът в главата му бе напълно оплетен. Наляво или надясно? Нагоре или надолу? Втория или третия проход? Нямаше да е лесно, дори ако целият Лабиринт беше осветен с прожектори. А в пълния мрак бе невъзможно.
Продължи напред — сляпо, безнадеждно, отчаяно. Няколко пъти стигна на места, които му се струваха познати — стръмни стъпала, особено тесен коридор, керамични фрагменти по пода, кошници, пълни с прах. Контекстът обаче беше изгубен — кога беше дошъл тук, какво имаше преди, какво следваше. И дали наистина е бил на това място, или просто го бърка с друга подобна част от мината. Всичко сякаш се смесваше, всички ориентири се стопяваха в мрака като хартия в киселина, оставяйки след себе си единствено безформена черна мътилка.
Прекоси някакъв дървен мост над нещо като дълбока яма — от дъното й се чуваше съскане и движение на хлъзгави тела. Малко по-късно (или може би много по-късно — времето отдавна беше изгубило всякакъв смисъл) си пробиваше път през нещо, което отначало взе за тежка завеса от мъниста. Едва при по-внимателно опипване осъзна, че това са скелети, висящи от някаква греда на тавана.