Преди или след това чу звук на течаща вода. Опита се да намери източника, но го изгуби в пустотата.
Може би всичко ставаше само в главата му. Нямаше как да определи, нямаше как да направи разлика между реалност и въображение. Сякаш сънуваше най-ужасния си кошмар, в който дори най-невероятните сценарии изглеждаха приемливи. Разликата бе, че човек се будеше след кошмарите.
Замисли се за семейството си — Зейнаб, Бата, Юсуф. Как щяха да се справят без него? Така и нямаше да научат как или защо са го изгубили. „Моля те, Господи, само не позволявай да си помислят, че съм избягал и съм ги изоставил!“ Мислеше и за Самюел Пинскър, за Бен Рои, за Иман ел Бадри, за Дигби Гърлинг, за семейство Атия и за всички останали от историята, достигнала кулминацията си със смъртта му на това място.
Но най-много мислеше за сина си Али. За любимото си момче. Само и безпомощно, размахващо ръце в черните дълбини на Нил.
Също като него сега. Странно как се повтарят нещата.
Продължи да се тътри напред, изтощен, жаден, викащ за помощ, молещ се Бог, или който и да било, да го спаси. Докато накрая гласът му не замлъкна и тишината погълна всичко.
40.
Йерусалим
— Лягам си.
— Добре.
— Идваш ли?
— Ще остана още малко.
Йоел Регев се надигна от дивана, прекоси стаята и се наведе над рамото на Дов Зиски. Бюрото му беше покрито с листа и снимки; на екрана на компютъра имаше страница със звездата, меча и маслинената клонка на ИОС. Заглавието гласеше: „Наборници 1972“.
— Изглежда вълнуващо.
Зиски изсумтя.
— Пак ли е по случая с катедралата?
— Винаги е по случая с катедралата.
— Стигнахте ли донякъде?
— Може би.
Регев се задържа още малко. Накрая стисна рамото на Зиски, обърна се и излезе от стаята.
— Не прекалявай с работата — обади се той от коридора.
Зиски не отговори. Беше се навел напред и се взираше в екрана. На него имаше имена и дати на раждане, изброени в четири колони. Вдигна ръка и прокара пръст по всяка колона. Спря по средата на четвъртата. Намръщи се, порови в хартиите на бюрото, извади снимка — група жени в униформи на ИОС с широкополи шапки. Обърна я и прочете на глас посвещението на гърба.
„На скъпата Ривка — всичко добро!
Погледна към екрана, после отново към снимката. На лицето му се появи усмивка.
— Пипнах те! — прошепна той.
Някъде отвън се чу писък на гуми и рев на клаксон.
Писъкът на гуми и клаксонът дойдоха от тойотата на Бен Рои, който бе принуден да завие рязко, когато от една пряка излетя мотоциклет без никаква сигнализация. Бен Рои инстинктивно посегна към жака на сирената с намерението да спре мотоциклетиста и да си поговори хубаво с него. Вместо това само изрева „Кус емек!“, натисна отново клаксона и продължи.
Минаваше полунощ. Близо два часа се мота безцелно из Рехавия, през парка, нагоре към Националния музей и Кнесета, през градината Сахер. Нямаше новини нито от Халифа, нито от приятеля му Дани Перлман. Накрая се върна в апартамента си, приемайки, че за тази вечер не може да направи нищо повече и ще му се наложи да чака до сутринта.
Съблече се и си легна. Двайсет минути съзерцава тавана в тъмното, стиснал мобилния. И тогава му хрумна, че може да направи още нещо. Нямаше особени изгледи за успех, но от самото начало знаеше, че именно тя е ключът, отключващ всеки друг аспект по случая. Облече се, втурна се надолу към колата и потегли към Стария град.
Петнайсет минути след като се размина на косъм с мотоциклета, беше оставил тойотата в паркинга на участъка и стоеше пред тежките дървени порти на арменския комплекс. Там, където беше започнала цялата проклета история.
Вдигна ръка и почука.
Последва пауза, след което малката врата в портата се отвори. На прага стоеше едър мъж с таке и плетена вълнена жилетка. От ъгъла на устата му висеше цигара. Беше един от пазачите, които Бен Рои беше видял при огледа на тялото на Клайнберг.
— Комплексът е затворен — измърмори мъжът.