Бен Рои показа значката си.
— Трябва да говоря с архиепископ Петросян.
— Негово Високопреосвещенство си почива. Ще трябва да дойдете утре.
Мъжът понечи да затвори вратата, но Бен Рои се пресегна и я задържа.
— Трябва да говоря с архиепископ Петросян — повтори той. И като си даде сметка за враждебността, с която бе посрещнат арестът на архиепископа от общността, добави: — Моля ви. Нужна ми е помощта му. Спешно е. Много спешно.
Мъжът го изгледа, като мачкаше цигарата с устни и пускаше струйки дим през носа си. Накрая му даде знак да почака, затвори вратата и изчезна. Минаха две минути. Старият град беше притихнал, сякаш наоколо нямаше жива душа. Накрая вратата се отвори отново и пазачът го пусна да влезе.
— Негово Високопреосвещенство ще ви приеме.
Заключи вратата и поведе Бен Рои през засводения вход и през малкия двор пред катедралата „Свети Яков“. Посочи му една врата отдясно.
— Там. Той е горе.
Бен Рои му благодари и влезе. Стръмно каменно стълбище го изведе в дългия, покрит с плочки вестибюл на първия етаж. От тавана висеше стъклен полилей, по стените имаше големи маслени картини. Архиепископ Петросян стоеше до една врата по-нататък, облечен с просто черно расо. Бен Рои тръгна към него, маратонките му скърцаха по полирания под.
— Съжалявам, че ви събудих.
Петросян вдигна ръка, за да му покаже, че няма нужда от извинения.
— Аз съм стар човек. Не спя много. Заповядайте.
Въведе Бен Рои в малък кабинет. За разлика от останалите помещения в комплекса, това беше просто и спартанско, без пищни украси и мебели. Имаше бюро, телефон, компютър, две кожени кресла, лавици с папки и снимки в рамки. На една от тях Петросян се ръкуваше с папа Бенедикт. Архиепископът му направи знак да седне и се настани зад бюрото си.
— Мардиг ми каза, че било спешно — рече той и постави длани върху бюрото. Аметистът на пръстена му проблесна на светлината на лампата. — Как мога да ви бъда полезен?
Тонът му бе мек и спокоен. Дори да изпитваше гняв за начина, по който се бяха отнесли с него при ареста, не го показваше. Бен Рои се хвана за дръжките на стола. Направо на въпроса. Никакви празни приказки.
— Трябва да открия момичето Восги.
Петросян се усмихна извинително.
— Както ви казах вчера сутринта, боя се, че не я познавам.
— А както аз ви казах, мисля, че лъжете.
Старецът наклони глава и разтвори длани, сякаш казваше: „Какво да направя?“. Бен Рои се наведе напред. Не го разпитваше. А молеше.
— Трябва да говоря с нея — рече той, като се мъчеше да запази спокойствие. — Не зная какво става, не зная защо лъжете. Честно казано, не ми и пука. Знам обаче, че вие знаете къде е тя. Както знаете всичко, което се случва тук. Искам да ми кажете. Животът на един човек зависи от това. Животът на добър човек.
Петросян продължаваше да се усмихва, макар че нещо в лицето му изведнъж започна да изглежда пресилено, сякаш трябваше да полага усилие, за да задържи изражението.
— Момичето е казало нещо на Ривка Клайнберг — продължи Бен Рои. — Срещали са се и тя й е казала нещо. За златна мина, за компания на име „Барън Корпорейшън“. Ривка Клайнберг е била убита заради тази информация. А сега същото може да се случи с един невинен човек. Мой приятел. Може и вече да се е случило, да не дава Господ. Трябва да разбера какво става. Това е единствената ми надежда да го спася. Моля ви, кажете ми къде е Восги.
Помогнете ми.
Петросян продължаваше да мълчи. Въпреки това Бен Рои виждаше, че е смутен и води вътрешна борба. Личеше по потрепването на клепачите, по начина, по който палецът и показалецът стиснаха пурпурния аметист на пръстена. Бен Рои се наведе още към стареца и постави ръце върху бюрото.
— Вече не става въпрос за една мъртва жена — настоятелно рече той. — Убийството вече се е случило и не може да се промени. Става въпрос за предотвратяване на убийство. За спасяване на живот. Живот на египтянин, мюсюлманин, ако случайно се притеснявате, че може да спасите израелец.
За първи път думите му успяха да предизвикат видима реакция. Петросян зацъка с език и поклати глава.
— Животът е живот, детектив. Всеки е еднакво безценен. Религията и националността нямат нищо общо с това.
Явно се колебаеше. Каквото и да криеше, каквато и да бе причината да го прави, започваха да се появяват пукнатини. Там, където разпитът не бе постигнал нищо, прекият призив към човечността му като че ли работеше. Бен Рои натисна отново.