Вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пистолет в колана.
— Само дете — повтори Петросян. — Моля ви да не го забравяте. А също и да не се впускате в подробности около убийството на госпожа Клайнберг. Восги знае, че тя е мъртва, но й спестихме по-разстройващите детайли. И без това е достатъчно уплашена.
Погледна Бен Рои в очите, за да се увери, че го разбира, след което влезе. Вратата се затръшна зад тях и резетата бяха спуснати отново. Озоваха се в просторна стая с варосани стени и спартанско обзавеждане. На една маса седеше друг мъж, който чистеше пушка; в отсрещния край имаше дървено стълбище, водещо към ниска галерия с четири затворени врати. Петросян прекоси помещението, погледна нагоре и повика тихо. Бен Рои не разбра какво казва, макар да долови нещо като „Восги“.
След малко най-далечната врата се отвори. В галерията излезе крехка тъмнокоса фигура. Бен Рои стисна зъби и пръстите му неволно се задвижиха.
Сякаш завъртаха ключ.
По нареждане на Петросян арменските пазачи изчезнаха в една съседна стая. Архиепископът отиде в подножието на стълбището и протегна ръка. Момичето слезе колебливо.
Беше по-дребничка, отколкото Бен Рои беше предположил по снимките й. Висока най-много метър и половина, ако имаше и толкова. И по-хубава. Огромни бадемови очи, с деликатни и същевременно немирни черти. Беше невъзможно да се познае възрастта й, макар като цяло впечатлението бе, че е млада. Много млада. Сети се за срещата с проститутката в Неве Шаанан и онова, което му беше разказала за Восги — стара и млада, учителка и ученичка. Усети как кипва и се помъчи да пропъди спомена. А също мисълта, че самият той в известен смисъл беше поредният клиент. Човек, който иска нещо от нея. Стоеше с отпуснати ръце и изражение, за което се надяваше, че е съчувствено.
Момичето стигна края на стълбите. Погледът й се стрелна към Бен Рои, после се спря върху архиепископа, сякаш търсеше подкрепа. Старецът я хвана за ръка, наведе се към нея и й каза нещо. Очите й отново се насочиха към Бен Рои и тя кимна. Петросян внимателно я поведе към канапето и седна до нея. Бен Рои седна на стола срещу тях, като се опитваше да не гледа китките на момичето — по тях имаше големи белези. Тя забеляза погледа му и скръсти ръце, притискайки китките си към торбестата сива тениска. Левият й палец докосна сребърното разпятие на шията й.
— Восги разбира иврит — каза архиепископът, — но не го говори много добре. Ако нямате нищо против, ще й превеждам.
— Разбира се — отвърна Бен Рои.
Петросян зашепна на момичето и тя измънка нещо в отговор. Беше забила поглед в плочките на пода.
— Можете да започвате — каза старецът. — И ви моля да не забравяте какво ви казах, докато идвахме. Опитайте се да бъдете…
Направи успокояващ жест с ръка.
— Разбира се — повтори Бен Рои.
Наведе се напред и опря лакти на коленете си. През годините бе провеждал стотици разпити, но никога не бе изпитвал такова изпълнено с безпокойство очакване като сега. Убийството на Клайнберг, вероятно животът на Халифа — сякаш всичко се свеждаше до тази среща, до тази точка. Все едно стоеше пред врата и ако я отвореше, щеше да промени всичко. Внимателно, каза си той. Не дърпай дръжката твърде силно в желанието си да разбереш какво има от другата страна.
— Здравей, Восги — каза той.
Момичето продължи да се взира в пода.
— Казвам се Ариех Бен Рои. Аз съм детектив от йерусалимската полиция. Можеш да ме наричаш Ариех, ако искаш. Или дори Ари.
Опитът му да я предразположи не доведе до видима реакция. Може би защото въпреки желанието си да го смекчи, гласът му си оставаше грубо официален, сякаш разговаряше с нея в стаята за разпити в участъка. Не за първи път от началото на разследването си помисли, че е абсолютно неспособен да изпитва съчувствие. Типичен проклет сабра.
— Благодаря, че се съгласи да разговаряш с мен — продължи той. — И искам да те уверя, че тази среща няма нищо общо с оставането ти в страната. Имаш думата ми. Няма от какво да се боиш. Разбираш ли ме?
Тя кимна едва доловимо.
— Трябва да говоря с теб за една жена на име Ривка Клайнберг. Мисля, че я помниш. Посетила е приюта „Хофеш“ преди няколко седмици.
Тя вдигна очи, после отново сведе поглед. Каза нещо.
— Пита дали сте намерили хората, които са убили госпожа Клайнберг — преведе Петросян.
— Близо сме — отвърна Бен Рои. — Много близо. Ти можеш да ни помогнеш да ги намерим. Ще ни помогнеш ли, Восги?