— Сигурно моментът не е подходящ, но исках да те помоля за нещо. Малка услуга. Свързана с бебето. Не знам дали ще…
Не довърши изречението, защото чу тихо хъркане. Египтянинът беше заспал.
— Мамка му — промърмори Бен Рои.
Поклати глава, потупа приятеля си по бузата, обърна се и легна по гръб, разперил ръце настрани, с носещи се във водата крака. Като че ли кървеше по-силно, дори с турникета, но не направи нищо. Защо да се безпокои? Беше на сала, приятелят му бе тук, бяха живи, водата не беше много студена, а полюшването беше толкова приятно. Защо да разваля момента?
Минаха минути. Или може би часове — нямаше представа, а и не му пукаше. После вятърът подухна отново, този път по-силно, като порив. Бен Рои се разсмя с глас, защото точно над него мъглата се раздели и той видя звездите. Радостни, вълшебни купове мигащи сини звезди, тлъсти като светулки. Най-прекрасното нещо, което беше виждал. Вдигна ръка към тях.
— Ще бъда до теб — прошепна. — Обещавам. Винаги ще бъда до теб. Мое малко момче. Или момиче. Никога няма да те оставя. Обещавам.
Усмихна се, докато небето над него се разчистваше все повече, разкривайки още и още звезди, които трептяха, примигваха и образуваха пътека от светлина, която го зовеше у дома, при любимите хора.
Започна да си тананика.
43.
Късно сутринта на следващия ден Халифа най-сетне се прибра в Луксор.
Бен Рои беше отлетял направо за Хюстън, за да задейства нещата срещу „Барън“, но Халифа искаше да прекара известно време със семейството си и каза на израелеца, че ще вземе друг полет.
Щом видя Зейнаб пред блока, разбра, че се е случило нещо. Понечи да я попита какво става, но тя му даде знак да мълчи и му махна да се качи горе.
— Побързай — рече му. — Трябва да видиш.
Последва я в апартамента. Дискът на Али с „Мери Попинс“ беше пуснат в дневната. Усилен докрай. „Да си пуснем хвърчило“. С онези ужасни субтитри. В небето пускаме нашето хвърчило. Понечи да й каже да намали звука, за да не пречат на жената отдолу, но тя отново му направи знак да мълчи.
— Трябва да видиш — повтори Зейнаб. — Няма да повярваш.
Стигнаха до вратата на банята. Отвътре се чуваше течаща вода.
— Стига, Зейнаб, достатъчно номера. Какво…
Думите замръзнаха в гърлото му, когато отвори вратата. Душът беше пуснат, водата плискаше по циментовия под. А под душа, блестящ и мокър, с отметната назад глава, смеещ се…
— Али — задавено промълви Халифа и се облегна на касата. — Синко! Момчето ми!
Остана още миг на прага. После нададе див радостен рев, втурна се вътре, скочи под душа и прегърна яростно сина си, като плачеше от радост. Водата се стичаше по косата и лицето му, измокри го целия, влизаше в очите, ушите и устата му, караше го да кашля и плюе, но не му пукаше.
— Али! — викаше той. — Али! Али!
Събуди се.
Беше ден. В устата му имаше вкус на сол. Дрехите му бяха подгизнали. Навсякъде около него се простираше синьо-зелено море. Остана да лежи няколко секунди, все още объркан. Накрая осъзна къде е, размърда се и надигна глава. Точно тогава салът се издигна на една вълна и Халифа зърна жълт бряг. На около километър. Може би по-малко. От кораба нямаше и следа. От пристанището също. Явно през нощта течението ги беше отнесло покрай брега, макар че нямаше представа точно в коя посока.
— Хей, Ариех.
Обърна се към израелеца.
Него го нямаше.
— Ариех?
Отговор не последва.
Помисли си, че приятелят му просто се е оплел някъде между листата, както се беше оплел и Али. Надигна се още малко и огледа растителността.
Нямаше го никъде. Потръпна, обхванат от паника.
— Ариех! Бен Рои!
Нищо.
Опита да се надигне още, но ръката му проби стъблата и той политна напред, а устата му се напълни с вода. Може би израелецът бе решил да доплува до брега? Да е отишъл да потърси помощ, след като мъглата се беше вдигнала. Да, това трябва да е направил. Оставил го е да спи и е отплувал към брега. Побъркан идиот! Отново се опита да се надигне, но пак проби сала. Пое го нова вълна и Халифа забеляза нещо във водата отдясно. На около двайсет метра. Отначало не разбра какво е и едва при следващата вълна разпозна джинсите и якето на Бен Рои. Носеше се във водата с разперени ръце и крака, с лице надолу, загледан в дълбините.
Халифа явно още беше замаян от съня, защото първата му мисъл бе, че израелецът сигурно се опитва да лови риба. Едва след няколко секунди осъзна какво се е случило. И зави отчаяно.