„Това, Юсуф… е породено от гнева, от омразата и болката, и от него няма да излезе нищо, освен още болка.“
Но нямаше да има болка. Вече бе потопен изцяло в нея. В лабиринт от болка. И това бе единственият изход.
„… да играеш толкова мръсно, колкото и те.“
Пръстът му се стегна, обра мекия спусък, мерникът спря точно в средата на грамадната глава на Барън. Чуваше музиката — „Билади Билади Билади“, националния химн на Египет. В предния край на платформата някой говореше по микрофона, възхваляваше „Барън Корпорейшън“, славеше достойнствата на компанията, благодареше за изключителната им щедрост към народа на Маср.
„Аллах ще бъде съдникът на тези хора. Негово е тяхното наказание, не твое.“
Не беше вярно. Това бе лъжа. Дори Всемогъщият Аллах беше безсилен пред такива като Барън. Законът определено беше безсилен. Баръновци винаги щяха да бъдат над него. Щяха да тъпчат такива като Халифа, Бен Рои и Ривка Клайнберг, като Атия, Хелми, Самюел Пинскър и Иман ал Бадри — щяха да ги тъпчат в калта, а самите те щяха да продължат напред. Какво друго можеше да направи? По какъв друг начин да въздаде справедливост?
Ще се бия, ако се наложи. Може и да съм беден, но все още съм мъж.
Примигна, за да махне потта от очите си, придърпа спусъка още четвърт милиметър назад, почти до спускането на ударника. Все едно стоеше пред стена от тънко като хартия стъкло, което можеше да се пръсне с едно подухване.
Барън стана на подутите си крака и се затътри напред с помощта на стойката си. Чуха се аплодисменти, хриптене и кашлица, когато старецът свали маската. По високоговорителите се разнесе остър стържещ звук, докато нагласяше микрофона. После заговори.
Само дето не говореше. Или поне Халифа не чуваше неговия глас. Коленичил, с приклад на рамото и пръст на спусъка, загледан през оптичния мерник, с целия свят, свит в тристаметровото разстояние между дулото и целта, на частица от секундата, преди да стреля, в главата му изведнъж ясно звънна съвсем друг глас.
Хвани ме, татко! Хвърли ме нагоре име хвани!
Затвори очи и моментално ги отвори отново.
Завърти ме! Завърти ме в кръг!
Тръсна глава, опита се да блокира гласа, да остане съсредоточен.
Аз ще съм на вратата, татко. Ритай.
Гласът не можеше да бъде накаран да замлъкне.
Моля те, хайде в „Макдоналдс“! Моля те! Моля те!
Сведе глава и свали пръст от спусъка. Остана така за момент. Потта пареше в очите му, сърцето му туптеше яростно, дишаше плитко и бързо. После отново вдигна глава и се прицели.
Спечелих награда в училище!
Тялото му сякаш се сгърчи в спазъм.
Ти си най-добрият детектив в Египет, татко!
Имаше нещо в гърдите и в гърлото му. Звук, идващ дълбоко отвътре. Не ридание или давене. Нещо по-дълбоко. Надигаше се от самата му сърцевина. Опита се да го пропъди, вдигна глава и отново се прицели в Барън. Но сега зазвучаха и други гласове. Започнаха да се тълпят в главата му. Викаха към него.
Не мога да те позная. От двайсет години съм с теб, а изведнъж не мога да позная собствения си съпруг.
Да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж.
Ти си най-добрият, татко.
Обич моя, светлина моя, живот мой.
Хвани ме!
Най-добрият човек на света.
Завърти ме!
Онова, което правиш, идва от добротата в сърцето ти.
Мога да изям цели два „Биг Мак“!
И накрая, най-силно, заглушавайки останалите:
Той е в мир. Сияе златна светлина и Али е в мир в нея. Никога не забравяй това.
Нещо се надигна вътре в него. Пак ли този звук? Само че сега не бе само звук. А по-скоро… изпарение. Мрак. Пълен мрак, като в Лабиринта. Течеше през него. Тялото му се разтърси, устата му се отвори, сякаш повръщаше, макар че от нея не излезе нищо. И в същото време имаше чувството, че всичко излиза навън. Още и още, все повече и повече, неудържим порой от пълен мрак, надигащ се като петрол от кладенец.