— Ще бъда добър полицай — беше й обещал той последния път в болницата, докато държеше ръката й и галеше оплешивялата й глава. — Винаги ще се опитвам да постъпвам правилно и ще се погрижа престъпниците да си получат заслуженото.
Замисли се, като си играеше със звездата. Накрая кимна, усмихна се и потърси в Гугъл две имена. Щракна върху бутона „ПРЕПРАТИ“ и копира съответните адреси: natan-tirat@haaretz.co.il, mordechaiyaron@gmail.com. Промени заглавието на „СЕНЗАЦИЯ“, натисна бутона за изпращане. Изчака, за да се увери, че съобщението е заминало, след което изключи всичко и се върна в кухнята, питайки се каква ли бомба е задействал.
— Да пием по бира? — предложи той.
Луксор
Натаниел Барън стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Уинтър Палас“, подпрял подутото си от воднянка туловище на каменния парапет. Гледаше през Нил към далечните гърбици на Тиванските възвишения.
Беше направил нужното в Долината на царете, след което се върна в хотела и вечеря сам. Дори и да скърбеше, това изобщо не личеше по изражението му. Единствено ръцете му загатваха за някакво дълбоко мъчение, някакъв напрегнат вътрешен диалог. Бяха свити като крака на граблива птица, пожълтелите нокти се впиваха в парапета подобно на касапски куки в труп.
Стоя така близо половин час, като се олюляваше назад-напред. Непрекъснатият поток таксита и коли се носеше далеч под него, до ушите му достигаше рев на клаксони и бърборене на семейства, разхождащи се по „Корниш“. Накрая въздъхна, обърна се и се затътри обратно в стаята.
— Ще си лягам, Стивън.
Прислужникът му излезе от сенките и с безстрастно кимане започна да приготвя леглото на господаря си. Помогна му да се съблече и да си сложи пижамата, държа ръката му, докато намести туловището си на матрака, донесе подноса с лекарства — цяла армия разноцветни хапчета, подредени в редици и изпити едно по едно с чаша леко затоплено мляко. След това подносът изчезна и прислужникът положи Барън върху купчината възглавници. Придърпа завивките до средата на гърдите му, подаде му кислородната маска и погледна циферблата на бутилката, за да се увери, че потокът кислород е наред. Накрая изгаси осветлението без нощната лампа, пожела на господаря си „лека нощ“ и се оттегли.
Останал сам, Барън се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и отпускаха като ковашки духала; хриповете и гъргоренето на дробовете му отекваше в стаята. Мина минута, после очите му започнаха да се затварят, тежките клепачи се спускаха бавно над зениците. Когато от очите му остана само тънка бяла цепка, ръцете му внезапно се вкопчиха в завивката и той прошепна нещо — някаква дума, приглушена от замъглената гума на кислородната маска. Прозвуча като „решел“.
После очите му се затвориха и той заспа.
45.
Изчаквам половин час, преди да се върна в апартамента. Той е дълбоко заспал. Приспивателното в млякото най-вероятно не беше необходимо — открай време спи непробудно, — но в този случай трябва да бъда много по-предпазлив от обикновено. Не мога да понеса мисълта, че ще се събуди насред почистването. И ще ме прикове с онзи свой поглед. Това би било изключително дразнещо. Недопустимо.
Известно време го наблюдавам. Изпитвам по-малко емоции, отколкото се опасявах. Служих му почти трийсет години, също както баща ми служеше преди мен. Човек би си помислил, че подобен срок, близо половината ми живот, ще провокира по-силни чувства. А ето че не чувствам почти нищо. Цялата ми агония е в миналото. Всичките ми съмнения са зад мен. Сега съм в тунела. В тунела от светлина. Единственото, за което съм загрижен, е почистването, а аз съм най-добър в работата си.
Отивам до шкафа и вадя резервна възглавница. Тук имат чудесни възглавници, пухкави и здрави. Отивам при леглото и внимателно свалям кислородната маска. Оставям я отстрани, хващам здраво краищата на възглавницата и без много суетене я притискам в лицето му, като упражнявам достатъчно натиск, за да го задуша, но без да оставя следи.
Семейството винаги ни е използвало за специалните чистки. Онези, които изискват особена деликатност и дискретност. Те са особено важни за добруването на семейството — а няма по-важно нещо от добруването! Казват, че баща ми е бил майстор в почистването. Аз също, по свой начин. Изгубил съм броя на случаите, когато са се обръщали към мен да разчистя потенциално опасните каши.