Вътре едно малко момченце седеше на седалката на китайски мотопед „Дайун“. Имаше кльощави крака и гърбица. Люлееше се напред-назад и ръмжеше, имитирайки звука на мотор. Халифа бръкна в торбичката, извади шоколад и му го подаде.
— Търся Демиана — каза той. — Демиана Баракат.
Момчето се загледа в шоколада и без да каже нито дума, слезе от мотопеда, хвана Халифа за ръката и го поведе през една врата в голяма дневна. Там имаше други деца — едни седяха в инвалидни колички, други си играеха на пода, трети пък се бяха проснали на дивана и гледаха анимационни филми на древен черно–бял телевизор. Млад мъж седеше на една маса и хранеше бебе без ръце.
— Мога ли да ви помогна?
— Търся Демиана.
— Натам. — Мъжът кимна към вратата в другия край на помещението.
Халифа му даде хартиената торбичка, за да раздаде съдържанието й на децата, и гърбавото момче го поведе към вратата, която се оказа открехната. Халифа почука и я отвори. В стаята седеше слаба кокалеста жена с посивяваща коса и малко златно кръстче на врата. Беше опряла лакти в голямо неподредено бюро, отпуснала глава на ръцете си. Погледна към вратата, когато Халифа влезе. Очите й зад златните рамки бяха зачервени.
— Юсуф — рече тя и се усмихна насила. — Каква приятна изненада.
— Лош момент ли избрах?
— Напоследък моментът винаги е лош. Влизай, влизай.
Тя свали очилата, избърса очите си и направи знак на Халифа да приближи. Момченцето влезе с него.
— Хелми, иди да си поиграеш с мотора.
Момченцето обаче не помръдна и жената се принуди да стане и нежно да пусне ръката му.
— Хайде, добро дете. Тръгвай, чакат те приключения.
Целуна го по главата и го отведе в дневната, като затвори вратата след него.
— Какво си му дал? — попита тя, след като се върна при бюрото си.
— Шоколадче.
Жената се усмихна.
— Харесва хора, които му дават неща. Привързва се към тях. Моля, седни. Искаш ли чай? Кафе?
— Нищо, шукран — каза Халифа и се настани в стола пред бюрото. — Съжалявам, че се натрапих.
— Стига глупости. Радвам се да те видя. Винаги се радвам да те видя. Толкова време мина.
Халифа и Демиана Баракат се познаваха отдавна. При един от първите му случаи, след като беше преместен в Луксор от Гиза, бе свързан с местната коптска общност и Демиана беше привлечена като човек за свръзка. Освен че ръководеше Обществото на добрите самаряни и половин дузина други благотворителни организации, тя беше член на общинския съвет и издаваше малък вестник за общността. Дори да имаше някой, който познава по-добре света на коптите от Демиана Баракат, Халифа още не го беше срещал.
— Как е Зейнаб? — попита тя.
— Добре — отвърна той. — Много по-добре. Тя…
Поколеба се, не знаеше какво да добави. Така и не успя да измисли нещо, затова просто кимна неопределено и смени темата.
— Някакви новини за църквата?
— Още се борим, макар че резултатът е предрешен. Въпросът е не дали, а кога.
Подобно на стария дом на Халифа, на стария участък и на толкова много други постройки, църквата „Света Богородица“ беше определена за разрушаване заради Булеварда на сфинксовете.
— Поне това място е в безопасност — рече той.
— Не много за дълго.
Тя вдигна някакъв лист.
— Писмо от кабинета на губернатора. Съкращават наполовина бюджета ни. Което е равносилно на закриване. Могат да намерят пари да изкопаят трикилометрова дупка в земята, но за безпомощните деца…
Свали очилата и отново избърса очите си.
— Хелми, момчето, което те доведе, е прекарало тук целия си живот. Едни доброволци го откриха, когато беше бебе. Родителите го оставили на сметището, представи си само. Какво ще стане с него? Къде ще иде?
Гласът й стана пресеклив.
— Светът е толкова жесток — промърмори тя. — Ужасно жесток. Но пък ти го знаеш, нали, Юсуф?
— Да — отвърна Халифа. — Знам го.
За момент погледите им се срещнаха. После тя пое дълбоко дъх, остави писмото и сложи делово длани върху бюрото.