— Както и да е, със сигурност не си дошъл да слушаш оплакванията ми. Какво мога да направя за теб?
Халифа се размърда неспокойно. След онова, което му бе казала току-що, не му се струваше подходящо да я моли за помощ. Тя сякаш прочете мислите му и се усмихна.
— Стига, Юсуф. Познаваме се достатъчно отдавна. Изплюй камъчето.
— Не е чак толкова важно — измънка той. — Може да…
— Юсуф!
— Добре, добре. Исках да те поразпитам за коптската общност.
Тя събра длани на бюрото.
— Питай.
— Ти си навътре в нещата. Да си чувала за някакви антихристиянски действия напоследък? Нападения, вандализъм?
— Винаги има нападения над копти. Знаеш го не по-зле от мен. Само миналата седмица един човек в Наг Хамади…
— Не става въпрос за Среден Египет — прекъсна я той. — А за района на Луксор.
Очите й се присвиха.
— Защо? Случило ли се е нещо?
Халифа й разказа за фермера и отровения кладенец.
— Водата на братовчед му също се развалила — завърши той. — Фермерът мисли, че е някой от съседното село, но старейшината отрича да знае каквото и да било. Просто се питах дали е местен проблем, или нещо по-мащабно.
Тя се облегна назад, като си играеше с кръстчето на шията си. Старият вентилатор на тавана се въртеше лениво, без изобщо да прогони жегата от стаята.
— Не съм чувала нищо — каза тя след дълго мълчание. — Знаеш, че на север има много напрежение, но тук нещата винаги са били доста спокойни, слава Богу. Е, като изключим онзи шейх, който проповядваше в селата, Омар как му беше името…
— Абд-ел Карим — каза Халифа.
— Същият. Той винаги създаваше неприятности, макар че, доколкото си спомням, проповедите му бяха повече срещу евреите, отколкото срещу християните. А, и онзи инцидент преди два месеца, когато хвърлиха едно ваксаджийче в Нил. Момчето беше копт, макар да си мисля, че историята беше повече за пари, отколкото заради религията.
Тя замълча и продължи да си играе с кръстчето. Отвън някакво дете се разрева — дрезгави, раздиращи ридания, които сякаш разтърсиха цялата сграда.
— Наистина не се сещам нищо — каза тя накрая. — Ние сме малцинство и затова винаги сме нащрек, особено след бомбата в църквата в Александрия и размириците в Им–баба. Но досега не сме имали проблеми като във Фаршут.
И определено няма насилие. Има мюсюлмани, които не искат да се смесват с нас, както и хора от моята общност, които не искат да се смесват с мюсюлмани, но като цяло се погаждаме доста добре. Най-много да те изгледат накриво. Това, и събарянето на църквата. Но пък има и разрушени джамии, така че не можеш да хвърлиш вината върху религиозната нетърпимост.
— А само върху идиотите, които управляват града — рече Халифа.
— Именно.
На вратата се почука. Младият мъж, когото Халифа бе видял по-рано, надникна в стаята и каза на Дамиана, че хората от „Банк Миср“ щели да пристигнат след няколко минути.
— Кандидатстваме за заем — обясни тя. — Съмнявам се, че ще го получим, всички останали банки ни отказват, но трябва да опитаме. Съжалявам, но трябва да приключваме.
Халифа махна с ръка и каза:
— И без това трябва да се връщам в участъка — каза той.
Станаха и отидоха в дневната. Плачеше детето без ръце, което сега бе поставено в края на един диван като голяма счупена кукла. Момиче е, помисли си Халифа, макар че не беше съвсем сигурен. Демиана отиде при него, взе го на ръце и го притисна към гърдите си. Плачът незабавно премина в тихо скимтене. Тя залюля детето, подаде го на младежа и поведе Халифа към стълбището. Гърбавото момче отново беше яхнало мотопеда, голямата му уста беше омазана с шоколад. Когато ги видя, то слезе и отново хвана ръката на Халифа.
— Нещо против да поразпиташ наоколо? — попита Халифа, докато пресичаха фоайето към изхода. — Може пък някой да е чул нещо.
— Разбира се. Ще ти се обадя, ако излезе нещо.
Спряха при вратата. Отвън внезапно излезе вятър и напълни въздуха с прах и песъчинки.
— Радвам се, че те видях, Демиана. И съжалявам за бюджета.
— Не се безпокой за нас — отвърна тя. — Ще се справим. Бог ще се погрижи за това.
До неотдавна Халифа щеше да й повярва. Сега не беше толкова сигурен. Неговият дом не беше единственият, рухнал през последните няколко месеца.