Бен Рои нямаше представа за какво говори този.
— Тук съм във връзка с госпожа Ривка Клайнберг.
— Знам защо сте тук, не е нужно да ми казвате! — Мъжът като че ли беше изгубил търпение. — Изчакайте, сега идвам.
Домофонът замлъкна. Чу се отваряне на врата и тътрене на крака по коридора, последвано от щракане на ключалки. Вратата се отвори и Бен Рои се озова пред дребен оплешивяващ човек с плетена жилетка, пантофи и бяла шапчица. Поради някаква причина носеше значка с надпис „Гласувай за нас“, макар да не наближаваха никакви избори.
— Защо се забавихте толкова? — рязко попита той.
— Мисля, че има някаква грешка — каза Бен Рои. — Дойдох заради…
— Заплахите. Знам. Нали аз ви се обадих все пак.
Бен Рои заигра по свирката му.
— Значи някой е заплашвал госпожа Клайнберг?
— Какво?
— Обадили сте се в полицията, защото някой е заплашвал госпожа Клайнберг, така ли?
— Какви ги говориш, дафук Клайнберг заплашваше мен! Каза, че ще ме убие. Побъркана кучка! Аз съм домоуправителят, аз трябва да поддържам това място чисто. Котката й сере на площадката и имам пълното право да се оплаквам. Изтропа се насред етажа. Лайно колкото юмрука ми! Ако имах пушка, щях да…
— Госпожа Клайнберг е била убита снощи — каза Бен Рои.
Това го накара да си затвори устата.
— Тялото й беше открито тази сутрин. Току-що открихме адреса й.
Мъжът стоеше, мигаше на парцали и пристъпваше от крак на крак.
— Колкото юмрука ми — повтори той. — Точно насред площадката.
Бен Рои обясни, че трябва да огледа апартамента на жертвата. Домоуправителят измърмори нещо и се затътри да донесе ключовете. Запали осветлението и поведе Бен Рои нагоре.
— Беше трудна жена — каза той, докато се изкачваха. — Моите уважения, съжалявам за случилото се с нея, но беше трудна жена. Обитателите не бива да имат домашни любимци, против правилника е. Но аз си затворих очите. Само я дръжте в апартамента си, така й казах. Дръжте я вътре и няма да кажа на никого. А тя я пуска да сере на, площадката. И когато възразявам, изпада в ярост! Боже мой, каква ярост само! Каква мръсна уста има! Шибано това, шибано онова! Гледай си шибаната работа! Срам нямаше. Гадна жена, отвратителна. Моите уважения.
Стигнаха до най-горния етаж. Давидович отново запали лампата и отиде до вратата в края на площадката, като по пътя не пропусна да покаже точното място, където котката на Клайнберг си била свършила работата.
— Колкото проклетия ми юмрук беше — промърмори той.
Вратата имаше шпионка и две подсилени брави, едната в средата, другата горе. Домоуправителят пъхна ключ в горната ключалка, разбра, че е избрал погрешен, опита друг и понечи да го завърти.
— Почакайте.
Бен Рои хвана ръката му и го дръпна назад.
Нещо беше привлякло вниманието му. На пода. Върху плочките пред прага, до самата рамка, лежеше част от кибритена клечка, не повече от сантиметър. Наведе се и я взе. Можеше да е нищо. Но пък ако се съдеше по онова, което му беше разказал Натан Тират, Клайнберг явно имаше причини да е параноична. А номерът с кибритената клечка при вратата беше класически за параноиците. Пъхни парченце между вратата и касата, когато излизаш. Ако вратата се отвори, клечката ще падне и ще знаеш, че си имал неканени гости.
— Да сте отваряли вратата през последните двайсет и четири часа?
— Да не сте луд? — извика домоуправителят. — Изобщо не съм доближавал проклетницата!
— Някой друг има ли ключове от апартамента?
— Съмнявам се. Достатъчно неприятности си имах, за да се сдобия с тези. Госпожо Клайнберг, казвам й, аз съм домоуправителят, апартаментът е под наем, трябва да имам резервни ключове, ако случайно стане пожар, има проблем с газта или някоя тръба…
Бен Рои не го слушаше. У жертвата не бяха намерили ключове. Което означаваше, че ако някой беше влизал в апартамента, имаше голяма вероятност…
Извади телефона си, звънна на Леа Шалев и й каза веднага да изпрати криминалисти. Както и униформени, за да снемат показания от обитателите. След това взе ключовете от домоуправителя и отключи сам апартамента, като внимаваше да не докосва нищо. Още щом открехна вратата, го лъхна миризма на мръсни дрехи и котешка тоалетна.
— Ой вей — промърмори г-н Давидович.
Пред тях имаше мрачен коридор, застлан с линолеум, с полуотворени врати от двете страни и нещо като дневна в дъното. Насред коридора седеше дебела котка на жълти, кафяви и черни петна, със звънче на врата. Тя ги изгледа и изчезна в дневната със силен звън.