Толкова много смях имаше тогава. Загледа се в снимката, докосна я с устни и я прибра. Облегна се и се загледа в пустинния пейзаж.
Йерусалим
Когато Бен Рои се върна в участъка, Дов Зиски седеше в кабинета, наведен над бюрото като някакъв талмид хахам. Йони Зелба и Шимон Луциш ги нямаше, така че бяха само двамата.
— Някакъв напредък? — попита Бен Рои, докато сваляше якето и сядаше на бюрото си.
— Никакъв — отвърна Зиски. — Пет водоравно е „педал“.
Бен Рои отвори уста да попита защо, по дяволите, хлапето решава кръстословици, вместо да работи по убийството, но се усети, че това е майтап, и изсумтя развеселено. Хлапето може и да говореше като Дана Интернешънъл, но пък имаше чувство за хумор. А това е необходимо качество в израелската полиция. Без чувство за хумор се превръщаш в кисел мърморещ тип като Амос Намир. А по-добре да не ставаш такъв.
— И с какво се занимаваме?
Зиски се завъртя в стола си и отвори бележника с подвързия от къртича кожа.
— Прегледах мобилния на жертвата. Била е абонат на „Пелефон“. В момента събират всичките й обаждания за последните шест месеца. Работи се и по домашния й телефон към „Безек“ и акаунта й в Гугъл мейл. Всички затварят за шабат, така че ще имаме резултати най-рано в неделя.
Бен Рои изсумтя недоволно, но само толкова. Така беше в тази част на света — дори за разследването на убийства имаше почивни дни.
— Ами арменския комплекс? — попита той, докато преглеждаше заглавията на „Йедиот Ахронот“, който бе купил на връщане от апартамента на Клайнберг — скандал за корупция в правителството, преговорите за мир стигнали до задънена улица, „Хапоел Тел Авив“ се класирали за Шампионската лига — все едно и също.
— Няма много за казване — отвърна Зиски. — Дежурният портиер от снощи не добави нищо към показанията, които вече беше дал. Жертвата била забелязана на портала около седем вечерта. Предполага, че някой може и да е влязъл след нея, но е разговарял с жена си по телефона и не гледал много. Определено не можа да каже нищо съществено. Да се надяваме, че ще получим по-подробна информация от камерите им.
— Да се надяваме — съгласи се Бен Рои.
— Спомена обаче, че я е виждал и преди.
Бен Рои вдигна глава.
— Неколцина други казаха същото. Явно често е посещавала комплекса през последните две-три седмици.
Бен Рои сгъна вестника и се облегна назад. Това беше интересно.
— Разказвай.
— Ами човекът си спомня, че я е виждал най-малко още два пъти. Друг портиер пък твърди, че я е засичал четири или пет пъти. Имаше и един свещеник на име…
Затърси в бележника си. Бен Рои му махна, че името не е важно.
— Както и да е, той каза, че я е виждал на няколко сутрешни и следобедни служби. Помислил си, че може би чака някого, но никой от онези, с които разговарях, не я е виждал с друг човек. Униформените още обикалят от врата на врата, така че може и да научат нещо.
Бен Рои кимна и забарабани по бюрото.
— Разговарях и с архиепископ Петросян — каза Зиски.
— И какво?
— Отдели ми само петнайсет минути, така че не беше точно подробен разпит. Заяви, че не вярвал човек от неговата общност да е способен да извърши нещо такова, но иначе нямало какво повече да ми каже.
— Повярва ли му?
— Определено беше разстроен от станалото — сви рамене Зиски. — Личеше му по очите. Останах с впечатлението…
— Лъжеше ли?
— По-скоро… по-скоро ставаше нещо друго. Сякаш премълчава нещо. Просто интуиция, нищо конкретно.
„Женска интуиция“ — помисли си Бен Рои, но предпочете да не го изрича на глас.
— Има ли алиби?
— Каза, че цялата вечер бил в личните си покои. Засега не сме открили никой, който да потвърди.
Зиски вдигна ръка и се заигра с една от фибите, които държаха плетената ярмулка на главата му.
— Мога да поровя още, ако искате. Малко по-дискретно.
— Направи го. И междувременно виж какво ще откриеш за това.
Бен Рои порови в джоба си и метна на бюрото автобусния билет, който беше намерил в апартамента на Клайнберг. Зиски приближи и го взе. До Бен Рои достигна слаб полъх на афтършейв.