— Да — каза рязко.
— Чарлз Монтгомъри?
Гласът беше мъжки. Непознат.
— Да.
— Сър Чарлз Монтгомъри?
— Да, да. Кой се обажда?
Още две фигури се появиха на площадката. Излизаха и други. Цяла тълпа.
— Чупката! — изрева Тристан Бийк. — Мачкате тревата.
— Имате ли достъп до интернет, сър Чарлз?
— Какво? Кой се обажда? Откъде имате този…
— Защото, ако имате, задължително трябва да погледнете един сайт. Адресът му е www.thenemesisagenda.org.
Гласът съобщи адреса бавно, буква по буква.
— Там има чудни снимки за вас — добави той. — И много подробности за дейността на компанията ви в Гуджарат.
Лицето на Монтгомъри вече се беше изчервило и започна да става пурпурно.
— Кой се обажда, по дяволите? — извика той. — Какво искате? Насред игра на голф съм.
— Зная — отвърна гласът. — В момента ви гледам. Хубав панталони, скапан детеубиец.
Връзката прекъсна. В същия момент тълпата, състоя се вече от двайсетина души — мъже и жени, стари и млади, — започна да скандира и гласовете се понесоха през иначе тихите простори на частния голф клуб „Уестърн Грандж“:
— Гуджарат! Гуджарат! Гуджарат!
Тръгнаха напред към четиримата играчи и лозунгите по плакатите им постепенно станаха четливи: „ДЕТЕУБИЕЦ“, „СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ДЕЦАТА“, „WWW. THENEMESISAGENDA.ORG“, „ЩАСТЛИВО ПЕНСИОНИРАНЕ, СЪР ЧАРЛЗ“.
Монтгомъри се поколеба, на широкото му месесто лице се беше изписала ярост и растяща тревога. Обърна се и тръгна към клуба с цялата скорост, на която беше способен, следван от останалите.
— Гуджарат! Гуджарат! Гуджарат!
Комфортното му пенсиониране вече не изглеждаше чак толкова сигурно.
12.
Йерусалим
Петъчният следобед напредваше, шабат наближаваше и улиците на града постепенно опустяваха. Привечер центърът на града беше почти опустял.
Същото се случваше и в микрокосмоса на полицейски участък „Давид“. Когато Бен Рои се отби в кабинета на Шалев малко след 17:30, в следователския отдел на Кишле бяха останали само те двамата.
Шалев направи кафе и Бен Рои обобщи откритото дотук — заплахите в „Хаарец“, липсващите бележници, посещенията на Клайнберг в арменския комплекс, полетът с „Ел Ал“ до Египет. А също и думичката Восги, която за момента не му говореше нищо конкретно, но му се струваше важна.
Шалев слушаше мълчаливо, отпиваше от чашата си с логото на баскетболния отбор „Макаби Тел Авив“, а червилото й както винаги оставяше петно по ръба. Полицаите не трябваше да носят грим в работно време, но Леа Шалев не обръщаше внимание на правилата. Червило, лак за нокти, сенки за очи — Бен Рои така и не можеше да определи дали го прави просто защото иска да изглежда добре, или за да вбеси такива като Баум и Дорфман, които смятаха, че жените нямат място в следствието. Ако беше първото, опитите не бяха особено сполучливи. Ако беше второто, ефектът беше повече от задоволителен.
— Идеи? — попита тя, когато той свърши.
Бен Рои сви рамене.
— Нескопосан грабеж. Самотен психар. Дело на мафията. Лична неприязън. Комбинация от някои от изброените. Избирай. Всичко е възможно.
— Ти кое би избрал?
Често играеха тази игра в началото на разследването. Шалев го предизвикваше да си заложи главата и да каже предположението си. Обикновено Бен Рои се подчиняваше с радост. Този път обаче, макар да бяха на съвсем ранен етап, противоречията и несъответствията вече бяха твърде много, за да е склонен да участва.
— Хайде, Ариех — усети нежеланието му тя. — Заложи на нещо.
— Свързано е с работата й като журналистка — каза след кратко мълчание той, без да отговаря направо на въпроса й. — Лично аз бих заложил на това. Бележниците й за последните три месеца липсват, така че вероятно има общо с материал, върху който е работила напоследък.
— Освен ако нашият човек не се опитва да размъти водата — отбеляза Шалев. — Да ни подхвърли лъжлива следа.
Бен Рои призна, че забележката й е основателна.
— Какво казва редакторът й? — попита Шалев.
— Още не се е свързал с мен. Оставих му четири съобщения.
— Само четири? Не е в твой стил да си толкова сдържан.
— Не е в твой стил да правиш такова добро кафе.