— Внимавай, Ариех. Внимавай и ме дръж в течение. Нали?
За пет години съвместна работа Леа Шалев никога не беше говорила по подобен начин с него. Бен Рои се почувства странно обезпокоен.
— Нали? — повтори тя.
— Разбира се — отвърна той. — Добре.
Тя кимна, пожела му гут шабас и напусна участъка. Отново започна да ръми.
Луксор
— Тате, гледаме Мери Пъпкинс!
Халифа едва беше отворил вратата на апартамента, когато най-малкият му син Юсуф изхвърча от дневната и се хвърли отгоре му. Момчето го прегърна свирепо, целуна го по устните, измъкна се и се втурна обратно по коридора. Халифа се усмихна, поклати глава и затвори. Остана за момент на място, с букета лилии, който беше купил на връщане от Курн. Обхождаше всичко с поглед, сякаш за да се увери, че живее именно тук. После въздъхна и тръгна след момчето.
Живееха в апартамента от шест месеца. Когато старият им блок беше разрушен, всички обитатели бяха преместени в ужасен бетонен жилищен комплекс на десет километра от града, до моста над Нил. В нетипична за него проява на съчувствие шефът му Хасани беше задействал някакви връзки и бе уредил семейство Халифа в Ел Авамая, почти до новия полицейски участък.
Апартаментът беше по-голям от стария, по-удобен за работата му, с джамия и училище в съседство. Имаше дори климатична инсталация за огромно изумление на Юсуф, който я пускаше на пълна мощност и после строеше лагери, в които да се спасява от студа.
Въпреки добавените екстри Халифа така и не свикна с това място. И не само заради климатичните експерименти на Юсуф. Дори след толкова месеци още се чувстваше чужд в собствения си дом.
Отчасти това се дължеше на съседите. Имаше една приятна стара дама, която живееше на долния етаж, съседното семейството също беше свястно, макар и да държаха телевизора си пуснат денонощно и усилен до дупка. Липсваше обаче близостта в стария блок, нямаше го чувството за общност, което идва след шестнайсет години живот на едно място. Там просто си тежаха на мястото. Не и тук. Всеки път, когато се прибираше, Халифа изпитваше чувство на изолация. Сякаш беше слязъл от автобуса на погрешната спирка.
Още по-лошо беше бездушието. Тук нямаше спомени и връзки. Нямаше чувства. Нищо, което да го задържи на това място. Загубата на стария дом беше като изтриване на миналото. Въпреки че всичките им неща бяха тук, новият апартамент беше… пуст.
Можеш да вземеш мебелите със себе си, но Халифа беше открил, че асоциациите са абсолютно недвижими.
Надникна в стаята на най-големия си син Али, както правеше винаги, когато се прибираше, после продължи към кухнята, където дъщеря му Бата приготвяше вечерята.
— Добре ли мина денят? — попита той, като я прегърна и целуна по челото.
— Чудесно — отговори тя и отвърна на прегръдката му. — Леля Сама беше тук.
— Сигурно е било вълнуващо.
— Определено. Разказа ни как с чичо Хосни са ходили на покупки в Дубай. С всички подробности.
Сарказмът беше тънък, но не можеше да се сбърка. Халифа се усмихна и я ощипа по носа. Бата вече беше на седемнайсет и много приличаше на Зейнаб, когато бе по-млада. По външност — стройна, с дълга черна коса и огромни очи, — но и с чувството си за хумор.
— Как е тя? — попита той.
— Добре. Гледа…
Бата кимна към другия край на апартамента. Халифа също кимна, целуна я отново и тръгна по коридора към дневната, където Зейнаб се беше свила на дивана с Юсуф в прегръдките си. Гледаха диска „Мери Попинс“ и си тананикаха веселата мелодия на „Да си пуснем хвърчило“. Или, както го предаваха египетските субтитри, „В небето пускаме нашето хвърчило.“
Халифа остави цветята до жена си, прегърна я през раменете и я целуна по главата.
— Всичко наред ли е?
Тя се пресегна и докосна ръката му, но не откъсна очи от екрана.
— Утре съм в почивка. Какво ще кажеш да прекараме известно време с момчето ни?
Тя отново стисна ръката му, но пак не го погледна. Халифа остана за момент неподвижен, като вдишваше аромата на косата й. След това прошепна „Обичам те“ и се върна в кухнята да помогне на Бата с вечерята.
— Нямаше нужда — каза тя, когато той извади нож от шкафчето и зае позиция до нея.
— Стига, знаеш колко обичам да режа. Позволи ми поне това малко удоволствие.
Тя го побутна закачливо и продължи да реже картофи. За момент погледът на Халифа се задържа върху голямото колкото юмрук, парче бетон на перваза с миниатюрни плочици от едната страна — фрагмент от фонтана, който бе направил в коридора на стария им апартамент. Самотен сувенир от по-щастливи времена. После се върна в настоящето и започна да реже лук. В дневната дискът с „Мери Попинс“ свърши и беше пуснат отново.