Йерусалим
Бен Рои излъга Леа Шалев. Нямаше никакви уговорки за петък вечер. Работният ден беше свършил и той се качи в колата си и пое сам към къщи. Можеше да отиде на куп места — макар че никога не е бил особено фрум, рядко му се случваше да пропусне шабат. Тази вечер обаче бе уморен и нямаше настроение за социализиране. Смяташе да почете, може би да погледа „Ерец Нехедерет“ и да си легне рано. Прекалено много неща му се въртяха в главата и не му беше до компанията на други хора. Нито пък на Бог, ако трябваше да е честен.
Докато излизаше от участъка и караше към Сионската порта — колата му беше единствена по улиците в този час, звънна на Сара.
— Как си? — попита я.
— По същия начин, както и при предишния ни разговор.
— А Бубу?
— Момент.
На заден план се чу някакъв шепот.
— Страхотно — отвърна тя. — Тъкмо загрява за малко гимнастика.
Бен Рои се засмя. Ей такива малки глупости бяха станали причина да се влюби в нея. До уши.
— Вашите добре ли са? — попита той.
— Чудесно. А твоите?
— Тъкмо се каня да им звънна.
— Много поздрави от мен. И не забравяй…
— За подреждането утре. Не се безпокой. Татуирал съм си го на челото. Тръгна ли да се бръсна сутринта, ще се подсетя.
Тя се разсмя. Заразен, момически смях. Смехът на истински развеселен човек. Прекрасен звук.
— Шабат шалом, Сара.
— И на теб, Ариех. Шабат шалом. До утре.
Последва мълчание, сякаш и двамата чакаха другия да каже още нещо. После повториха шабат шалом и затвориха.
Стигна Сионската порта и мина през нея, като се наслаждаваше на стабилното управление на тойотата, лекотата, с която се справи с тесните чупки на портата. Имаше тази кола само от два месеца, след като любимото му беемве най-сетне бе предало богу дух. Все още свикваше с управлението, което всъщност правеше всичко, което се очакваше от него. Беемвето със своенравния си характер беше груб мръсник. Симпатичен, но груб. Точно по начина, по който харесваше да мисли и за самия себе си. А сега караше тойота „Корола“. В това със сигурност се криеше някаква метафора.
След портата зави надясно по „Маале Ха Шалом“ и продължи надолу покрай хълма Сион, камбанарията на абатство „Дормицион“ се появяваше и изчезваше зад кипарисите над него. Обади се на родителите си в семейната фарма да им пожелае гут шабас, после на баба си в старческия дом („Храниш ли се, Ариех? Господи, кажи ми, храниш ли се?“) и после на сестра си Чава, в чийто апартамент за първи път бе срещнал Сара и която през по-голямата част от разговора му обясняваше какъв идиот е, че се е разделил с нея.
Накрая, докато караше по „Керен Ха Ийсод“ и завиваше в Рехавия покрай постерите на „Жени в черно“, които винаги стояха на ъгъла, звънна на Гилда Милан. Бившата му тъща. Почти тъща. Дъщеря й Галия беше убита, преди двамата да застанат под хупа.
— Е, събрахте ли се със Сара? — попита тя, щом чу гласа му.
— Шабат шалом и на теб, Гилда.
— Събрахте ли се?
— Последния път като проверих, не.
— Идиот.
Бен Рои се усмихна уморено.
— За втори път ме наричат така през последните пет минути.
— И защо не? Това си е самата истина.
Ако не друго, Гилда Милан беше пряма. И храбра. Не само че беше изгубила единственото си дете при терористична атака, но и преди четири години съпругът й Йехуда беше загинал по същия начин, докато говореше на мирна демонстрация при Дамаската порта. По-слабите хора щяха да се пречупят още след първата трагедия. Гилда Милан беше загубила най-любимите си хора на света и въпреки това категорично отказваше да падне духом. Сега, заедно с Ясмина Марсуди, жената на палестинския политик, който бе убит заедно с Йехуда, тя обикаляше света и защитаваше каузата на мира. Двете бяха посрещани с почести извън Израел и окупираните територии. Тук обаче гласовете им бяха гласове в пустиня. Напоследък хората бяха по-загрижени как да си платят наема и да сложат храна на масата, отколкото за положението с палестинците. Като че ли дните на надеждата бяха в миналото. Сега бе време на примирение. Гилда Милан обаче отказваше да отстъпи. Тя бе олицетворение на всичко добро в тази страна, помисли си Бен Рои. Дори ако го тормозеше заради Сара.