Побъбриха, докато той спря пред блока си, после си пожелаха гут шабас и затвориха. Бен Рои заключи колата и влезе.
След раздялата със Сара беше спал един месец на канапето на един приятел в Гиват Шаул. Не беше приятно преживяване. Отчасти защото канапето беше късо за едрата му фигура, но най-вече поради факта, че Шмуел и приятелката му бяха енергични и изключително шумни в леглото. След четири седмици постоянно пъшкане, стонове и писъци приятелските чувства и нервите на Бен Рои се бяха опънали до скъсване и той си събра багажа и се премести в една занемарена гарсониера в Ха Рамбан. Мястото беше като кутия за обувки, а наемът гълташе сериозна част от месечните му 12 000 шекела, но поне можеше да се наспи като хората. По-важното бе, че жилището се намираше недалеч от дома на Сара на Ибн Езра и точно срещу детската площадка, където тя щеше да разхожда детето им. А това предлагаше известна утеха при факта, че няма да живее с тях.
Щом се прибра, взе душ, преоблече се и отвори плъзгащата се врата към мъничкия правоъгълник от прашен бетон, който минаваше за тераса. Дъждът беше спрял и облаците се бяха разкъсали, разкривайки дълбоко лазурно небе с розови и зелени оттенъци. Прекрасна йерусалимска вечер. От онези, които те карат да забравиш всички гадости, случващи се в града. Извади един „Голдстар“ от хладилника (вече не пиеше много, но какво пък, денят бе дълъг), избута фотьойла до вратата и качи крака на парапета на балкона. Известно време остана така, заслушан в тишината, като вдишваше аромата на жасмин и мокри листа, загледан към крилете на вятърната мелница на Рехавия. После взе книгата, която лежеше на килима до вратата на балкона. „Шалом, бебе. 101 съвета как да бъдем добри бащи.“
Отвори я и зачете, като отпиваше от бутилката. Умът му обаче беше другаде и само две минути по-късно остави книгата.
Удушаване с гарота. Полет до Египет. Липсващи бележници. Восги. Мислите за предстоящото бащинство отстъпиха назад и случаят отново изпълни ума му.
13.
Някъде
Семейството е на първо място. Винаги. Така сме възпитани. Служиш на семейството си. Вършиш всичко, което е нужно, навсякъде, по всяко време. Без въпроси. Без съмнения. То поддържа теб, ти поддържаш него. Семейството е всичко.
Изпълнил съм дълга си през годините. Тук, там и навсякъде. Много пътуване, много оправени каши. Точно така мисля за работата си — оправяне на каши. Винаги съм бил подреден човек.
Семейството има и други ресурси, разбира се. Неограничени ресурси. Но някои каши изискват особено внимание. В края на краищата възпитан съм за това. Набито ми е в главата от ранното ми детство. Правя каквото ми се каже и точка по въпроса.
Само че в този случай усещам тежестта. Сигурен в рутината си, животът отново е нормален, всичко е подредено прилежно на мястото си, но не мога да престана да мисля за катедралата. Избързах ли? Оставих ли недовършени неща? Трябваше ли да изчакам?
Трябваше да е чисто, като всеки друг път. Да ида в апартамента й, да открия какво знае, да я пречистя, да залича следите, да се махна. Просто. Като всеки друг път.
Само че, когато пристигам при апартамента й, тя излиза. С багаж. Навсякъде има хора. Очи, свидетели. Не ми остава друг избор, освен да я последвам. В автобуса. От автобуса през Стария град. В катедралата. И през цялото време мисля за багажа й. Мисля дали не трябва да действам по-рано от планираното, докато имам възможност. Опитвам се да взема решение.
Сега се страхувам, че съм взел погрешното решение. Кашата вече я няма, това е сигурно. Както лаптопът и бележниците. Други се занимават с техническите въпроси. Има обаче недовършени неща. Твърде много недовършени неща. Фотографията например. Трябваше ли да я взема? Не трябваше ли просто да подпаля целия апартамент? Не трябваше ли да продължа да я следя? Не трябваше ли, не трябваше ли, не трябваше ли?
Не съм споменавал за тези съмнения. Семейството не пита, аз не казвам. Но ги има. Тормозят ме. Разсейват ме. Никоя от другите ми мисии не ме е разсейвала. Дори не мисля за тях. Но Йерусалим, катедралата…
Страхувам се, че може да съм разочаровал семейството, че не съм направил онова, което трябва. Че идва беда и аз съм я донесъл. Моля те, Господи, не позволявай да навлека беди на семейството. То е всичко за мен. Без него съм нищо.