И тъй, надявам се. И чакам. И изпълнявам задълженията си по най-добрия начин.
Любопитно — косата й миришеше на бадеми. Също като косата на майка ми.
Когато мобилният иззвъня. Бен Рои още спеше, проснат по корем на леглото като някаква огромна морска звезда.
Беше си легнал в два след полунощ, като преди това сърфираше в мрежата и търсеше материали на Ривка Клайнберг. Намери купища и всички те потвърждаваха думите на Натан Тират. Клайнберг беше обект на възхищение, особено в началото на кариерата си, когато бе получила няколко награди за работата си. Имаше два медала „Журналист на годината“, един за статия за унищожаването на палестински маслинени горички от израелците и един за политизирането на въпроса за водните ресурси на Западния бряг.
Обект на възхищение, но още повече ругана. Тират беше споменал някои от групите, които беше раздразнила през годините, а в мрежата имаше и много други — феминистки, фермери, Мосад, Хамас, израелската полиция, палестинската полиция, едрата индустрия — списъкът сякаш нямаше край. Като че ли всички имаха зъб на Ривка Клайнберг. Когато най-сетне се просна в леглото, главата му бръмчеше и изпадна в неспокоен сън. Сънува бебе, драно от котки в пълна с паяжини катедрала, и, незнайно защо, изхвърлен на брега труп.
Сега лежеше с лице във възглавницата, уморен и кисел. От мобилния му на нощното шкафче гърмеше „Хава Нагила“. Изкушаваше се да го остави на гласова поща, но си помисли, че може да е Сара и се е случило нещо. Протегна се със стон и взе апарата. Номерът на екрана не беше на Сара. Поколеба се. Накрая реши, че така и така няма да заспи и нищо не му пречи да отговори. Обърна се по гръб и притисна телефона към ухото си.
— Шалом.
— Детектив Бен Рои?
— Кен.
— Мордехай Ярон.
Името нищо не му говореше. После се сети. Редакторът на Ривка Клайнсберг. Спусна крака на земята, главата му моментално се избистри.
— Опитвах да се свържа с вас.
— Зная. Съжалявам. Извън града съм. Току-що прослушах съобщенията ви.
Гласът бе нисък и дрезгав. На образован човек. Трудно можеше да се определи възрастта му. Някъде към шейсетте.
— В момента съм в Хайфа — добави той. — Дъщеря ни току-що роди. Дойдохме за брис.
— Мазалтов — каза Бен Рои.
Изчака една–две секунди, тъй като изпитваше странна нужда да отдели новината за раждането от убийството, след което обясни какво се е случило. Ярон от време на време вметваше по едно странно Елохим едирим и Зихр на Ливраха, но иначе слушаше мълчаливо.
— Ще взема първия влак обратно — каза той, след като Бен Рои приключи. — Така и така трябваше да се връщаме утре, но мога да съкратя престоя.
Бен Рои му каза да не се притеснява.
— Утре става. И без това днес съм зает. По кое време се връщате?
— Преди обед.
Уговориха се да се срещнат в редакцията на „Мацпун, а Ам“ в дванайсет.
— Само един бърз въпрос — каза Бен Рои, докато вървеше към кухнята. — Можете ли да ми кажете върху какво работеше госпожа Клайнберг?
— Последно върху секс трафика — отвърна Ярон. — Нали знаете, момичета, вкарани нелегално в Израел и принудени да проституират. В общи линии — робство. Много тревожна тема. Работеше по нея повече от месец.
Бен Рои си спомни бюрото в апартамента на Ривка Клайнберг, изрезките за проституцията и секс индустрията. Взе бурканчето кафе „Елит“ от лавицата над печката и сложи чайника да заври.
— А преди това?
— Имаше голям материал за упадъка на израелската левица и нещо за американско финансиране на заселници екстремисти. А преди това… момент… а, да, експозе за домашното насилие в палестинските територии. Работи два месеца върху него. Ривка определено не претупваше проучванията си.
Бен Рои сложи кафе в чашата и си погледна часовника. Десет сутринта. Беше казал на Сара, че ще отиде в единайсет за украсяването и не искаше да закъснява. За момента беше научил всичко необходимо, така че благодари на Ярон, потвърди срещата и затвори. Хапна набързо, обръсна се, облече се и излезе от апартамента, оставяйки в него всички мисли за случая. Днес беше неработен ден. И Ден за Сара и бебето.
Вчерашният дъжд беше далечен спомен — небето бе ясно, слънцето сияеше ярко, денят бе горещ и задушен. Спря за момент, като поемаше дълбоко дъх, после измина краткото разстояние до Сара, като си подсвиркваше фалшиво. Чувстваше се добре. Щеше да подрани. За първи път. Фанфари, моля!