„Хава Нагила“ загърмя отново.
— Шалом.
— Детектив Бен Рои?
— Кен.
— Съжалявам, че ви притеснявам в шабат. Обажда се Ашер Блум.
За втори път тази сутрин името му прозвуча познато и за втори път не успя веднага да го свърже с нещо. После се сети. Библиотекарят от Националната библиотека, който беше идентифицирал Ривка Клайнберг.
Намерили нещо, каза му Блум. Нещо, което може да се окаже важно. Може ли да намине?
Бен Рои спря за момент, като местеше поглед от кръстовището с „Ибн Езра“, където живееше Сара, и надолу към тойотата.
— Сега идвам — каза той и затича към колата си.
Арменската патриаршия в Йерусалим се ръководи от четирима архиепископи. Единият от тях е патриарх, останалите трима си имат отделни задължения.
Архиепископ Армен Петросян беше отговорен за църковната администрация — длъжност, която покрай влошеното здраве на Негово Светейшество патриарха фактически го поставяше начело на цялата общност. Или, както предпочиташе да мисли самият той, начело на семейството.
Семейството не беше толкова голямо, колкото бе някога. В разцвета си то наброяваше близо двайсет и пет хиляди души. Сега, покрай войните между араби и израелци и икономическата ситуация, броят им се беше стопил само до няколко хиляди. Австралия, Америка, Европа — там виждаха бъдещето си повечето млади хора, не в Израел.
Но дори намалялото паство искаше грижи и Негово Високопреосвещенство беше грижовен и всеотдаен. Те бяха негови деца, всички без изключение, и въпреки че обетът за целомъдрие не му позволяваше да има свое потомство, той гледаше на себе си като на техен баща. Да подкрепя и предпазва, да възпитава и закриля — това бяха задълженията на един баща. Именно с тези задължения в ума той напусна комплекса тази сутрин и като се озърташе често през рамо, за да се увери, че не го следят, излезе в Стария град.
Макар че комплексът заемаше по-голямата част от арменския квартал, около стените му имаше плетеница тесни улички и алеи, които образуваха покрайнините му и го отделяха от еврейския сектор на изток. Архиепископът мина през лабиринта едва ли не в тръс, като спираше на всеки петдесетина метра и се оглеждаше, след което продължаваше нататък. Високи стени се издигаха от двете му страни, ехтящи каньони от блед йерусалимски камък, нарушавани тук-там от сива стоманена врата с табела, на която пишеше името на семейството, живеещо вътре — Хакопян, Налбандян, Белиан, Бедевян, Сандруни. Имаше арменски знамена и плакати в памет на геноцида от 1915 г. и напомняха на всеки, който си направеше труда да ги прочете, че евреите нямат монопол върху страданието. Хора обаче нямаше. От всички квартали в Стария град арменският беше най-спокойният.
Продължи до края на улица „Арарат“, където се озърна за последен път и се вмъкна в тясна алея, завършваща с врата и табела, върху която пишеше името Сахаркян. Натисна бутона на видео интеркома. След кратка пауза се чу звук на движещи се резета. Много резета. Вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пистолет в ръка. Зад него имаше други двама, също въоръжени. Архиепископът кимна удовлетворено.
— Сигурно ли е?
— Сигурно е — отвърнаха мъжете в един глас.
Петросян вдигна ръка за благословия, обърна се и забърза обратно по алеята. Зад него вратата се затръшна и резетата отново бяха спуснати.
Правоъгълната модернистична сграда на територията на кампуса „Гиват Рам“ на Еврейския университет, в която се помещаваше Националната библиотека на Израел, приличаше на голям бетонен сандвич.
Ашер Блум, началник-отдел „Обслужване на читатели“, беше жива карикатура — слаб като пръчка, с дебели очила, подстриган на паница и с джинси, които бяха най-малко с два сантиметра по-къси от необходимото. Той отговаряше на всеки стереотип за библиотекар, за който можеше да се сети човек.
— Затваряме за шабат — обясни той, докато въвеждаше Бен Рои в сградата. — Дойдохме само за да приберем някои оставени книги. Разказах на Рахил за случилото, се и тя спомена бележките. Нямаше я вчера, и затова не ви се обадих по-рано.
Направи знак на Бен Рои да мине през стъклената врата и го поведе нагоре към голям открит мецанин. Читалните бяха от двете страни; цялата стена срещу стълбите беше заета от стъклопис, триптих от прозорци. Цветните панели сякаш горяха на утринното слънце и хвърляха червени, зелени и сиви петна върху покрития с килим вход.