Двамата открай време не се погаждаха, още от постъпването на Халифа в Луксор. Раздразнителен, груб, лишен от въображение, началникът никога не позволяваше на подчинения си по-свободен подход към работата, не допускаше готовността му да се довери на инстинкта да вземе връх над правилника. От своя страна, Халифа винаги се дразнеше от мнението на шефа си, че най-сигурният начин да получи най-доброто от хората си е като ги заплашва и им крещи. Не понасяше маниакалната му привързаност към процедурите и най-вече факта, че основният му приоритет като че ли не беше толкова решаването на случаите, колкото те да бъдат решени по начин, който напълно да съответства на безпогрешните наръчници на египетската полиция.
Оценката му не беше съвсем справедлива — макар и кон с капаци, Хасани познаваше добрия детектив, когато го видеше, и дори с неохота беше поотпуснал юздите му през годините. Въпреки това отношенията им си оставаха леко напрегнати и ако искаше да накара началника си да даде задна, най-сигурният начин бе да го накара да слуша измишльотини за заговори и интриги. Обичайната му реакция беше суров поглед, проповед за необходимостта да се придържаш към фактите и да държиш въображението си обуздано. А ако продължаваш да настояваш на своето, избухването ти е в кърпа вързано.
А такива имаше навремето. Сега, откакто се върна след продължителната отпуска, Халифа беше забелязал определено омекване у Хасани. Беше започнал да се владее, бе съкратил значително ругатните, които открай време бяха съществена част от всеки разговор между тях, и дори беше започнал да го нарича Юсуф — непринудено обръщение, запазено обикновено за малката му котерия ласкатели и любимци.
Макар и да бе добронамерено, всичко това само засилваше чувството на Халифа, че не е на мястото си, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Също като стария му апартамент, като любимия му Луксор, преди да прокарат трикилометрова траншея през средата му, като смеха на жена му Зейнаб, войнственото фучене на началник Хасани беше сред константите в живота му. И сега, точно когато се нуждаеше най-много от тях, тези константи като че ли се бяха изпарили и го бяха оставили разголен и разколебан.
Докато седеше в кабинета на шефа си този следобед и разказваше за отровените кладенци, част от него копнееше да се озове пред стария Хасани и да чуе поредния порой уверения, че е „шибан мечтател с глава в облаците“. Вместо това началникът го изслуша търпеливо, макар да личеше, че не го свърта на едно място. Накрая, вместо да удари с юмрук по бюрото и да му обясни какъв кръгъл идиот е, той се облегна назад, забарабани с месестите си пръсти и издаде напред долната си челюст — по този начин се опитваше да внуши, че е потънал в мисли.
— Интересно — отбеляза Хасани. — Много интересно.
— Знам, че местата на инцидентите са отдалечени едно от друго — каза Халифа. — Поне що се отнася до манастира в сравнение с двете ферми.
— Четирийсет километра, нали?
— По-скоро към трийсет.
— И маслинените дръвчета умрели…?
— Преди три или четири години. Зная, че изглежда малко съмнително, но въпреки това… Три отровени коптски кладенеца, приблизително в един и същи район. Като че ли… като че ли има някаква…
Гласът му замря в очакване на коментар от Хасани. Началникът обаче продължи да мълчи. Все така барабанеше с пръсти, челюстта му си оставаше издадена напред, веждите — гъсти рунтави вежди, които се сливаха като сблъскващи се влакове — се бяха свили в очакване. По-рано навикът на Хасани да се разкрещи веднага щом чуе мнението му, само вдъхваше повече увереност на Халифа, че най-вероятно е прав. Мълчанието му сега беше необичайно отстъпление от обичайната практика и Халифа започна да се чуди дали не е прекалил в очакванията си.
— Просто ми се видя странно — каза той и в гласа му се прокрадна известно съмнение. — Странно за обикновено съвпадение. Водоизточникът в Бир Хашфа, селото до фермата на Атия, не е засегнат. Само кладенците на коптите.
Хасани плесна с ръце и леко наклони глава настрани, главата му попадна в тъмното правоъгълно петно на стената, където някога висеше портретът на Хосни Мубарак.
Беше го свалил веднага щом стана ясно, че президентът е бита карта. Въпреки едрата си фигура началникът се обръщаше много чевръсто по посоката на вятъра.
— Разбира се, ако трябва да сме точни, нито едно от тези места не попада под пряката ни юрисдикция — каза най-сетне той. — И най-вече Деир ел Лимун.