— Зейтун — поправи го Халифа.
— Именно. Но да оставим това засега. — Направи театрален жест, сякаш избутваше нещо. — Да оставим също и фактът, че водата в кладенците понякога се разваля сама. Прав ли съм? Случва се да се развали сама, нали?
Халифа потвърди, че е имало подобни случаи.
— Значи предполагаш, че някой обикаля Източната пустиня и нарочно трови кладенците на коптите.
Халифа кимна.
— Иначе казано, преди четири години отровил един кладенец, а през последните два месеца — други два.
Халифа отново кимна, но вече не така убедено.
— Знам, че изглежда малко съмнително — повтори той.
Хасани се усмихна и поклати глава, сякаш искаше да каже „ни най-малко“. Изражението му беше изкуствено и очите му го издаваха.
— И кой според теб е този загадъчен отровител на кладенци? — попита той. Гласът му прозвуча малко по-високо от опита да се сдържи и да говори разумно.
Халифа извади цигарите си. Не отвори пакета, само го завъртя в ръце.
— Отначало си помислих, че трябва да е някой от Бир Хашфа — каза той. — Господин Атия определено смята, че те са виновни. Но тъй като манастирът е толкова далеч…
Завъртя пакета два пъти.
— Може да са Мюсюлманските братя.
— Насред Източната пустиня!
Тонът на Хасани се повиши, но отново стана нормален, след като се овладя.
— Стига, Халифа… Юсуф… Братята са градски момчета. Плъхове от бедняшките квартали.
— Тогава може би салафити. Те не живеят по градовете.
Хасани далеч не изглеждаше убеден.
— Добре де, трябва да има някаква религиозна причина — каза Халифа. — Не виждам никакво друго обяснение. Ако бяха пострадали само господин Атия и братовчед му, можеше да става дума за местна вражда или може би за вендета. Но като вземем предвид и манастира… Кой друг ще измине сто километра през пустинята, за да отрови кладенец, използван само от шепа монаси? Просто няма начин да не са някакви фанатици. Или някой побъркан, който обича да броди из пустинята и да трови кладенци просто ей така, за забавление.
— Или водата в кладенците се е развалила сама и е просто случайност, че принадлежат на копти.
Халифа повъртя още малко пакета, после го прибра в джоба си, без да извади цигара. Изведнъж се смути. Вече не знаеше какво да мисли.
— Просто имам чувството, че нещо не е наред — неуверено измънка той. — Струва ми се, че нещо става, и трябва да проверим какво.
Малко неща дразнеха Хасани повече от това някой да му казва, че има чувство за нещо. „Жените и педалите имат чувства; полицаите имат доказателства“ — беше един от най-честите му отговори в такива случаи. Чест му прави, че този път не го използва, макар по опънатата му уста да личеше, че би го направил с огромно удоволствие. Вместо това стана от мястото си и отиде до прозореца.
Кабинетът му — залата, както го наричаха — се намираше на най-горния етаж на участъка и представляваше разкошно помещение с мраморен под, в което всичко изглеждаше незначително дребно. Когато се преместиха тук преди половин година, от прозорците се разкриваха живописни гледки към Нил и Тиванския масив отвъд него. Това беше преди Вътрешното министерство да издигне още два етажа на сградата си. Сега, когато погледнеше навън, началник Хасани виждаше сляпа бетонна стена, окичена с климатици. Един естетически по-чувствителен човек би останал разочарован от резултата. Хасани почти не забелязваше промяната. Красивите гледки не представляваха особен интерес за него.
Загледа се навън, с гръб към Халифа, а шевовете на сакото му като че ли щяха да се скъсат от натиска на широките му като на борец рамене. После изпука с кокалчета и се обърна.
— Ще бъда откровен, Халифа… Юсуф… Времето не е особено подходящо да ми представяш подобни неща. Не казвам, че е било грешка да го направиш или че загрижеността ти не е основателна. Просто в момента буламачът е достатъчно голям, че да добавяме в него и някакви мародерски религиозни малоумници.
За момент наведе глава и присви очи, мъчеше се да реши дали метафората с буламача е подходяща. Остави място за съмнение и направи крачка напред, като посочи с палец прозореца зад себе си.
— Церемонията по откриването на онзи нов музеен център в Долината на царете е след по-малко от две седмици и ще ти кажа, че поглъща много ресурси. Много. Ще присъстват министър Фараг, американският посланик и шефът на компанията, която финансира проклетия проект. Трябва да прехвърля четирийсет и девет важни клечки от летището до западния бряг, без да броим Хауас и целия му антураж, а после трябва да гарантирам безопасността им. Знаеш ли колко хора ще са ми нужни да отцепя цялата Долина? Стотици! Снайперисти, специални части, полиция, армия…