Поколеба се, смени „Зиски“ с „Дов“, натисна бутона за изпращане и наду полицейската сирена. Не толкова с надеждата, че ще накара колите да се размърдат, колкото да покаже, че още е кораво ченге и няма намерение да се размеква на стари години.
Луксор
След срещата с Хасани Халифа се опита да изхвърли историята с отровените кладенци от главата си. Може би наистина ставаше нещо, може би не — така или иначе нямаше какво повече да направи. Върна се в кабинета си и уреди да пратят двама униформени при фермата на Атия. През обедната почивка отиде за един час „куршумена медитация“, както се изразяваше ефрейтор Ахмед Мехти, мустакатият, късо подстриган гигант, който отговаряше за стрелбището, откакто свят светува.
Когато искаше да помисли за нещо, Халифа обикновено отиваше на западния бряг и се качваше на своето „място за мислене“ в подножието на Курн. Когато не искаше да мисли за нещо, отиваше да постреля. Беше отличник по стрелба в полицейския колеж в Кайро и винаги се поддържаше във форма. Напоследък посещаваше стрелбището все по-често заради съсредоточаването, което му осигуряваше то, заради възможността да избута всички проблеми настрани и макар и за малко, да ограничи света си до тънката цепка на мерника на своята „Лий Енфийлд“ .303.
Стрелбището беше закрито — нагорещен бетонен бункер в пустинята зад източния край на града. Обади се предварително, че ще отиде, и ефрейтор Махти беше приготвил всичко — тапи за уши, хартиена мишена с формата на атакуващ войник, кутия пълнители с по пет патрона всеки, дори чаша чай. Халифа беше единственият посетител, точно както обичаше, и след като се подписа за карабината, излезе на позиция. Първият му изстрел обърса мишената отстрани, вторият беше прекалено висок, но след това всички попаднаха в целта си, помещението ехтеше от ритмичното движение на затвора и резките гърмежи. Халифа вкарваше куршум след куршум в лицето и торса на мишената, всяко попадение го откъсваше малко повече от самия него. На два пъти му се наложи да тръсне глава, за да прогони образа на Зейнаб, легнала безжизнено и с мъртви очи в спешното отделение на болницата. И веднъж, за да пропъди думите на г-н Атия, произнесени във фермата му в Източната пустиня: „Ще се бия, ако се наложи. За да защитя семейството си, децата си. Това е най-големият дълг на един мъж.“
Като се изключи това, умът му беше милостиво пуст. Четирийсет минути по-късно, след двеста патрона и пет накъсани мишени, се чувстваше много по-спокоен. Куршумена медитация. Подходящо название.
16.
Петах Тиква, Израел
Мая Хилел, директорката на приюта за жени, жертви на трафик, „Хофеш“, беше разсейващо привлекателна жена. В края на двайсетте, стройна, с огромни сиви очи и непокорна черна коса, която се спускаше по раменете й като черен водопад, тя приличаше повече на модел, отколкото на социален работник. Предвид естеството на работата й, Бен Рои знаеше, че е перверзно от негова страна да я гледа с подобни очи, но не можеше да се сдържи. Беше мъж, в края на краищата, а мъжете мислят точно по такъв начин. Красивото си е красиво. Точка по въпроса.
Тя го посрещна пред приюта — невзрачна варосана постройка на улица на пет минути от центъра — и го поведе през тежката стоманена порта в павирания преден двор.
— Трябва да внимаваме — обясни Хилел, като сочеше портата, униформената охрана и оградата около сградата. — Наоколо се навъртат много сводници, които се опитват да подлъжат момичетата да излязат. И сега има един от другата страна на улицата.
Бен Рои погледна през рамо, но портата вече се беше затворила.
— Искате ли да си поговоря с него?
— Не си заслужава. Той просто ще се разкара и ще се върне веднага щом си отидете. От негова гледна точка ние сме му отнели собственост и той си я иска обратно. Все пак благодаря за предложението.
Заобиколиха постройката и влязоха в застланото с плочки фоайе. Отляво имаше празна кухня; по стените висяха афиши, предупреждаващи за трафика на хора — на един имаше дузина голи жени, свити на кълбо и пакетирани върху поднос от стиропор като охладени пилешки бутчета. „Прясно месо“, гласеше надписът. Бен Рои го зяпна, после продължи след Хилел нагоре по стълбите.
— Колко момичета имате тук? — попита той, докато се изкачваха, като се мъчеше да не се заглежда в задника й.
— Четиринайсет — отвърна тя. — В момента повечето са навън, затова е толкова тихо. Намираме им работа — сервитьорки, чистачки, такива неща. Имаме места за трийсет и пет, но през последните две години постъпващите са все по-малко. Когато отворихме през две и четвърта, през вратите ни минаха над сто момичета. Тази година са само двайсет.