— Казах ви, ние се справяме само с пораженията, не с хората, които ги причиняват.
— И няма никаква вест от нея? Никаква следа къде може да е отишла?
— Абсолютно никаква. Мислехме, че може да се е върнала в Неве Шаанан. Случва се с бегълките — гравитират около познатите места, дори това да означава, че отново могат да се озоват в бордеите. Но никой не я е виждал там.
— Имате ли нейна снимка?
— Разбира се.
Тя се наведе и включи компютъра си.
— Между другото, истинското й име почти със сигурност не е Мария. Момичетата винаги избират различни имена, помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.
Облегна се и зачака системата да се зареди. Бен Рои допи вече изстиналото си кафе, стана и отиде до прозореца.
Навън всичко бе тихо, неподвижно и мирно, окъпано в меката златиста светлина на следобедното слънце. Сякаш се намираха на милиони километри от света, за който разговаряха. Загледа се над редиците прашни шикуним, после погледът му се насочи към тротоара. Там стоеше подобен на плъх мъж с мазна коса и се взираше през улицата към приюта. Сводникът, за който беше споменала Халил. Изкушаваше се да отвори прозореца и да му извика да си го начука, реши, че посланието ще бъде по-ефективно, ако му го предаде лице в лице. Може би с няколко шамара, за по-сигурно. Не можеше да понася сводници. Още по-малко сега, след всичко, което беше чул. Изгледа го намръщено, после насочи вниманието си към двора на приюта. Там имаше дървена пейка с два пепелника, люлка, простор за пране, а в ъгъла — детско колело и пластмасов трактор с педали. Не ги беше забелязал на влизане.
— И хлапета ли имате? — изненадано попита той.
— Пет — отвърна тя зад гърба му. — В момента са на училище.
— Майките им…
Щеше да ги нарече проститутки, но се усети навреме.
— … са тук.
— Разбира се.
— А бащите?
— Сводници, клиенти — отвърна тя безцеремонно. — Не е идеалната семейна динамика, но така стоят нещата. Когато се спасяват момичета, хлапетата естествено вървят с тях.
Продължи да щрака в търсене на снимката. Бен Рои гледаше играчките. Като ченге човек става дебелокож, изгражда си филтриращ механизъм, който улавя наистина гадните неща, преди да са влезли в системата ти. Но някои се промъкваха, независимо какви усилия полагаш.
Като сега. Играчките го смутиха повече от всичко друго, което бе чул в приюта. Повече от всичко по целия случай. В тях просто имаше нещо отчаяно тъжно — разказваха за повредения живот на малките беззащитни същества, съсипан още преди да е започнал наистина. Усети буца в гърлото си, а заедно с нея и внезапно желание да се обади на Сара, да й каже колко обича и нея, и бебето. Дори извади мобилния си, но точно тогава Хилел го повика и моментът отмина. Той погледа надолу още няколко секунди, после пропъди мисълта от ума си, прибра телефона и отиде при бюрото.
— Ето я — каза Хилел и завъртя екрана към него.
Бен Рои се наведе и се загледа в снимката. Беше в анфас, срязана малко под брадичката — бледо момиче със сериозно лице, дълга черна коса, пълни устни и огромни кафяви очи. Младо. Много младо. Взираше се право в обектива, изражението й бе едновременно напрегнато и странно безизразно.
— Можете ли да ми я разпечатате? — попита той.
— Разбира се. Имаме и друга, ако искате.
— Защо не.
Халил раздвижи мишката и щракна два пъти. След кратка пауза се появи втора снимка, също в анфас, но не орязана така свирепо като предишната. Виждаха се шията на момичето и тениската й.
По-рано, в кабинета на Мордехай Ярон в Яфа, Бен Рои бе усетил прилива на адреналин, когато научи, че Ривка Клайнберг е ходила до Мицпе Рамон за интервю с член на „Немезида в действие“. Сега го усети отново, само че този път бе много, много по-силен. Беше по-скоро като удар. Електрически удар. Не разпознал лицето на момичето, а онова, което то носеше на шията си.
— Това момиче — каза той и се пресегна, за да докосне накита на гръдната й кост — плосък сребърен кръст със сложно украсени рамене и характерен двоен връх. — Знаете ли откъде е тя?
И двамата отговориха едновременно.
— Армения.
Именно това го беше безпокоило от самото начало — липсата на явна връзка между местопрестъплението и всичко друго, свързано със случая. А сега тази връзка като че ли се появи. Все още не беше сигурна, но той за първи път имаше чувството, че нещата се задвижват.