Луксор
— … остава само да се разчистят последните къщи и ще се наслаждавате на живописен изглед от мястото, където се намираме сега, чак до храма в Луксор, на цели две хиляди и седемстотин метра оттук. Хиляда триста и петдесет сфинкса, представете си! Изобщо не преувеличавам, дами и господа, когато казвам, че Булевардът на сфинксовете е истинско Осмо чудо на древния свят.
Гидът посочи театрално с шапката си на юг, към Десетия пилон на храма в Карнак, където тъжна групичка кирпичени къщи беше обкръжена от всички страни от тежка земекопна техника — очуканите останки на бедняшка армия, изправила се в последен, безнадежден отпор срещу далеч по-могъщ нашественик. Чу се приглушено щракане и писукане — туристите правеха снимки.
— Ами хората, които живеят там? — попита едра, изгоряла от слънцето жена с тениска с надпис „Обичам Тут!“. — Какво ще стане с тях?
— О, за тях това е добре дошло — разсмя се гидът. — Ще получат не само компенсация, но и прекрасни нови апартаменти с всички удобства, много по-добри от старите им домове. Иска ми се да събореха и моята къща!
Той вдигна ръце към небето.
— Моля те, Господи, събори къщата ми, за да се сдобия с нова кухня и тоалетна с течаща вода!
Групата се разкиска. Харесваха гида си. Беше осведомен и любезен, но и малко театралничеше. Идеалният египтянин.
— Но ако трябва да сме сериозни — продължи той, — тези хора са щастливи, че се местят, за да може да бъде разкрито древното чудо. В Египет много се гордеем с историята си. И се гордеем, че я споделяме с другите. Именно затова булевардът се разкопава за рекордно кратко време — за да можем да го покажем на целия свят. Нашето минало е ваше минало. То ви принадлежи, също като сърцето ми!
Намигна на изгорялата жена, с което предизвика нов смях у групата. Малко клоунски номера — това също им харесваше. Гидът започна да обяснява, че булевардът датира от времето на фараона Нектанебо I и се използвал при прочутия празник Опет, но Халифа престана да слуша. Запали цигара, излезе от сянката зад пилона (където стоеше, когато дойде групата) и тръгна обратно към центъра на храмовия комплекс. Част от него се питаше дали не трябваше да каже нещо; да сподели, че и собственият му дом е бил разрушен заради Булеварда и че със сигурност не се чувства радостен от това. Но какъв смисъл имаше? Туристите плащаха добри пари, за да дойдат тук, и не искаха да се товарят с неговите проблеми. Миналото на Египет може и да е и тяхно, но настоящето му изобщо не ги засягаше. Фараони и царици, гробници и йероглифи — от това се интересуваха. А не от някакъв си детектив, чийто свят е рухнал в развалини. Това беше просто… скучно. Без значение.
Мина през Деветия. Осмия и Седмия пилон и излезе на просторния двор Кахет. Голяма група деца се снимаше пред статуите от Средното царство при Седмия пилон; някакъв мъж седеше по турски на земята и скицираше „Израелската стела“ на Меренпта — единственият открит в Египет текст, споменаващ името Израел. Макар следобедът да напредваше и сенките да ставаха все по-дълги, жегата си оставаше — плътно, задушаващо горещо покривало, повдигано едва-едва от някой случаен полъх на вятъра откъм Нил.
Халифа беше прекарал по-голямата част от следобеда тук, след обяда и тренировката в стрелбището. Няколко блока талатат бяха изчезнали от охранявания склад в дъното на комплекса (два от тях с картушите на Ехнатон) и той беше дошъл да снеме показанията на всички, които бяха имали достъп до тях. Щеше да пусне информатори които да обиколят известните дилъри на антики, но не таеше много надежда за успех. Блоковете можеше да са били откраднати преди месеци и дори години — складът се инспектираше рядко и липсата им бе установена по чиста случайност. Със сигурност вече украсяваха камината на някой милионер в другия край на света. Както беше казал гидът, историята на Египет е история на всички. Дори ако трябва да си откраднеш от нея.
Дръпна от цигарата си, мина през входа в северозападния ъгъл на двора и се озова в гигантската каменна гора на Голямата колонна зала. Преди няколко часа мястото беше почти пусто, непоносимата жега беше прогонила туристите в техните хотели с климатици. Сега те се стичаха отново и залата беше претъпкана. Халифа мина покрай група японски туристи (или бяха китайци? Така и не можеше да направи разлика) и продължи към Втория пилон и изхода на храма. Намираше се насред залата, когато внезапно забави крачка и спря. Намръщи се, погледна си часовника, промърмори: „Мътните да го вземат“, обърна се и закрачи обратно. Този път мина през Третия пилон, покрай извисяващия се обелиск на Тутмос I, през Четвъртия пилон, покрай обелиска на Хатшепсут и на запад, към обрамченото с палми Свещено езеро. Леко вълнуващата се мътнозелена вода се ширна пред него; до нея имаше навес за почивка, а в отсрещния край се намираше грозната бетонна платформа, от която туристите гледаха светлинното шоу, което се провеждаше всяка вечер. Насред езерото имаше малка гребна лодка, нагазила почти до борда — дебел очилат мъж с тесен комбинезон и вълнена шапка се беше навел над едната страна и държеше нещо във водата.