— Всичко наред ли е? — попита той лекарката. — Нали всяко нещо си е на мястото?
— Всичко изглежда чудесно — увери го момичето, докато плъзгаше скенера напред-назад по покрития с гел корем на Сара. — Само искам да се обърне, за да мога да му измеря гръбнака.
Тя сложи още гел и натисна скенера малко под пъпа. Образът на екрана се размаза, докато момичето се опитваше да получи желания ъгъл.
— Днес е малко инат.
— Чудя се на кого ли се е метнал — обади се Сара.
— Да, на кого ли? — отвърна Бен Рои.
Лекарката продължи прегледа, като държеше скенера с едната ръка, а с другата въртеше копчетата под екрана, за да направи снимки на различни части на плода за по-точно измерване.
— Пулсът е добър — каза тя. — Маточният кръвен поток е чудесен, крайниците са развити нормално…
Внезапно я прекъсна музика. Силна, електронна. „Хава Нагила“.
— Ариех! — изстена Сара. — Нали ти казах да го изключиш.
Бен Рои сви смутено рамене. Отвори калъфа на колана си и извади нокията.
— Не може да го изключи и това е — въздъхна Сара и погледна лекарката, сякаш търсеше женската й солидарност. — Дори и за ултразвука на собственото си дете. Винаги е включен, денем и нощем.
— Аз съм полицай, за бога.
— Ти си баща, за бога!
— Добре, няма да вдигна. Могат да ми оставят съобщение.
Бен Рои повъртя телефона в ръката си и го остави да звъни, като показно се наведе и се загледа в екрана. Сара изсумтя. Беше виждала това представление неведнъж.
— Гледай — прошепна тя и кимна към сонографа.
В продължение на пет секунди Бен Рои седеше и се преструваше на погълнат от картината на екрана. Звуците на „Хава Нагила“ обаче продължаваха настоятелно и той започна да си тактува с крак, после с ръка, след това взе да не го свърта. Накрая не издържа и погледна телефона, за да види кой го търси. Незабавно скочи на крака.
— Трябва да вдигна. От участъка е.
Отиде в ъгъла и вдигна телефона до ухото си. Сара завъртя очи.
— Десет секунди — въздъхна тя. — Направо не мога да повярвам, че издържа толкова дълго. В края на краищата това е просто бебето му.
Момичето я потупа окуражаващо по ръката и продължи прегледа. В другия край на стаята Бен Рои слушаше и говореше, макар и с приглушен глас. След няколко секунди прекъсна разговора и прибра нокията в калъфа.
— Съжалявам, Сара, но трябва да вървя. Станало е нещо.
— Какво е станало? Кажи ми, Ариех. Какво е толкова важно, че не може да почака пет минути, докато приключим ултразвука?
— Просто нещо.
— Какво? Искам да знам.
Бен Рои вече обличаше сакото си.
— Не искам да се разправяме, Сара. Не и…
Той кимна към голия й корем. Кожата й лъщеше и бе хлъзгава от гела, през сваления цип на джинсите й надничаха кестеняви срамни косми. Жестът му като че ли я ядоса още повече.
— Оценявам загрижеността ти — озъби се тя. — Но нямам нищо против да се разправям в това положение. А сега бъди така добър да ме осветлиш какво може да бъде по-важно от здравето на детето ти.
— Бубу е наред, нали тя го каза току-що.
Бен Рои кимна към лекарката, която се взираше усилено в екрана и се преструваше на погълната от работата си.
— Трийсет минути, Ариех. Само за това те моля. Да забравиш полицията за половин час и да ни дадеш цялото си внимание. Толкова ли много искам?
Бен Рои усещаше, че гневът й расте, пък и знаеше, че вината е негова. Вдигна ръце, за да успокои и себе си, и нея.
— Няма да се разправяме — повтори той. — Станало е нещо и имат нужда от мен. Точка. Ще ти се обадя.
Наведе се и я целуна по главата, погледна за последен път монитора и тръгна към изхода. Докато излизаше в коридора, чу гласа на Сара зад себе си.
— Така и не може да остави тази работа. Затова трябваше да сложа край. Дори за половин час. Просто не може.
Чу утешителните думи на лекарката и затвори вратата.
Нищо в живота му не го беше подготвило за щастието, което изпитваше при мисълта, че ще става баща. Както и за вината, помисли си той, докато се отдалечаваше.
Болница „Хадаса“ се намираше при върха на хълма Скопус, а предродилното отделение беше на горния й етаж. Докато чакаше асансьора, Бен Рои се загледа през прозореца, от който се откриваше изглед на север към Юдейските възвишения. В далечината се различаваха монотонно еднаквите жилищни сгради на предградията Писгат Амир и Писгат Зеев; по-наблизо бяха също толкова монотонните, макар и по-хаотични палестински жилища на „Аната“ и бежанския лагер „Шуфат“. В най-добрия случай гледката можеше да се нарече безнадеждна — грозни постройки, пръснати по също толкова грозни склонове, осеяни с камъни и боклуци. Днес картината изглеждаше особено мрачна заради дъжда, който се изсипваше от оловното небе.