В самия край на коридора, до вратата на библиотеката, в края на редицата картини, беше майката на Уилям. Единствено нейният портрет беше осветен от малка закачулена лампа. Русокоса, с тъжни очи, болезнено слаба. Беше добра жена по свой начин, беше направила всичко по силите си да го пази и закриля, но нямаше как да се противопостави на злостния булдозер, какъвто беше Натаниел Барън. Беше повехнала, като всички други жени с тази фамилия. Уилям плъзна поглед по картината, но не позволи на очите или мислите си да се задържат на нея. Сега майка му не можеше да му помогне, както не можете да го направи и докато беше малък. Сам трябваше да се оправя.
— Пристигнахме, сър.
Е, не съвсем сам. Стивън винаги беше тук.
— Благодаря, Стивън. Ще продължа сам.
— Както желаете, сър.
Прислужникът вежливо сведе глава, обърна се и тръгна обратно по коридора. Краката му се движеха безшумно по килима, сякаш не докосваха земята. Уилям го гледаше как се отдалечава — добрия, надежден Стивън — и се обърна към вратата на библиотеката. Стомахът му се беше стегнал както винаги, когато стоеше на това място, ръката му инстинктивно се плъзна в джоба и се заигра с пакетчето кокаин. Устоя на изкушението да се върне до тоалетната за една бърза линия. Може би след това, но сега трябваше да е на себе си. Справяше се с дрогата — можеше и с нея, и без нея. Контролираше нещата. Никога не биваше да забравя това. „Контролираш нещата. Силен си.“
Пое дълбоко дъх и почука.
— Влез.
Заповедта достигна до него като грохот на далечна буря. Уилям се поколеба, събра кураж („Контролираш нещата. Силен си.“) и отвори вратата.
Баща му седеше зад бюрото си в отсрещния край на библиотеката — разплут, прегърбен, белокос, с тежък костюм от туид. Макар помещението да беше огромно, високо цели два етажа, с висок купол и галерия на горното ниво, Натаниел Барън изглеждаше внушителен в него. Огромното му туловище спираше светлината от прозорците зад бюрото, цялото му същество сякаш изпълваше пространството като някаква тъмна мъгла. Дори от това Разстояние Уилям надушваше одеколона му — тежък, кисел, като прегряла машина — и чуваше хрипливото му дишане.
— Закъсня — изръмжа баща му. Гласът му бе дълбок и твърд, някак подземен. Сигурно така щеше да звучи скала, ако успееш да я накараш да проговори.
— Не мисля, сър.
— Не ми противоречи. Закъсня.
Старецът опря лакът на бюрото и почука часовника си. Уилям си поигра с идеята да защити позицията си и да настоява, че е пристигнал точно в 10:30, както му бе казано, но не си заслужаваше. През целия си живот не бе печелил спор с баща си, нямаше да спечели и днес. Никой никога не печелеше спор с баща му. Ако Натаниел Барън каже, че земята е плоска и че луната е от сирене, така беше, нямаше място за възражения. Затова Уилям стоеше мълчаливо, докато последните остатъци от кокаина бръмчаха по краищата на мозъка му, уверяваше се, че контролира нещата, че е силен, чакаше баща му да го повика с пръст и когато това стана, успя да пристъпи напред. Срещу бюрото имаше два стола — богато украсени, антикварни столове с извити облегалки и изтъркана копринена тапицерия — и Уилям отново зачака знак. Такъв не последва и той остана прав. Часовникът над камината цъкаше, дробовете на баща му хриптяха. Вместо да нарушават тишината, тези звуци като че ли я засилваха, правеха атмосферата още по-потискаща. Задушаваща. Всеки път, когато идваше тук, Уилям имаше чувството, че го погребват жив.
„Контролираш нещата. Силен си.“