— Как се чувствате, татко?
— Чувствам се чудесно, благодаря.
Нямаше реципрочен въпрос относно здравословното състояние на Уилям. Той пристъпи от крак на крак и се опита да блокира кухото като на метроном тиктакане на часовника, което вече започваше да пробива черепа му. Може би все пак трябваше да вземе по-голяма доза. Последва неловка пауза.
— Мисля, че срещата на борда мина добре.
— Нима?
— Джим свърши добра работа с финансовия анализ.
Баща му го изпепели с поглед. Поглед, който казваше: „Ти пък какво разбираш от тези неща, по дяволите?“ („Всъщност всичко, гадна разплута путко.“). След което насочи вниманието си към книжата пред себе си. Часовникът цъкаше, баща му хриптеше, книгите го притискаха от всички страни — стотици и стотици томове, хиляди, с гръбчета, подредени в спретнати редици от единия край на помещението до другия и от пода до тавана. Те придаваха на мястото неприятно кожено, сегментирано усещане, сякаш се намираше в чудовищната коремна кухина на някаква вкаменелост. Доколкото Уилям знаеше, нито един том никога не беше отварян, още по-малко четен. Бяха поръчани от дядо му на безценица и бяха наредени тук просто за показ, за да създадат илюзията за дълбочина и интелект. Барън нямаха много време за образование и култура. Пари, на това посвещаваха времето си. Пари и контрол. Поне в това Уилям беше стопроцентов наследник на семейната традиция.
— Разговарях с Хилъри след срещата — започна той, като полагаше всички усилия гласът му да звучи равно. — Тя мисли, че египетската оферта може да…
Баща му го прекъсна с махване на ръка. Взе някакъв документ от бюрото и го размаха пред Уилям. В движението имаше нещо заплашително, сякаш адвокат му размахваше унищожително доказателство.
— Искаш ли да ми кажеш какво означава това?
Причината за повикването. Никакви празни приказки за добре дошъл. От вратата за краката. Точно както очакваше.
„Контролираш нещата. Силен си.“
— Някои идеи за бъдещето на компанията, татко. Начини да я раздвижим, да я издигнем на следващото ниво. Реших, че ти и бордът можете да проявите интерес. Очертах някои възможни…
— Мислиш, че корпорацията се нуждае от идеи?
Уилям прехапа устна. Знаеше, че документът ще предизвика конфронтация, беше се подготвил за това, но сега, когато бе тук, в окото на бурята…
— Един бизнес винаги се нуждае от идеи, татко. Каква дума използваха джапанките? Кайзен. Постоянно подобряване.
Баща му се размърда в креслото си и туловището му се надигна като вълна, готова да се стовари върху брега.
— Мислиш, че корпорацията се нуждае от подобряване?
„И още как, помисли си Уилям. Вярно, големи сме, но и неповратливи. Твърде много ръце, твърде много неща, твърде много баласт. Други компании се свиват и съсредоточават, адаптират се, пренасочват се. А ние само лежим на лаврите си. Ветровете се променят, а ние не се движим според тях. След няколко години ще бъдем победени, изхвърлени на брега. Разкарай ръцете си от кормилото, старче. Време е за нов капитан. Аз съм бъдещето на «Барън».“
Запази мълчание.
— Идеи — с монотонен и хриплив бас произнесе баща му, докато прелистваше страниците. — Подобряване.
Клатеше глава, очите му под тежките клепачи проблясваха насмешливо.
— Това са просто мисли, татко — каза Уилям, като се мъчеше да не изгуби самообладание. — Загрижен съм, че възлагаме прекалено много надежди на египетската сделка за газ. Ако не се получи…
— Ще се получи.
— Там имаше смяна на режима…
— Сега и експерт по геополитика ли стана?
— Казвам само…
Баща му изръмжа презрително и запрати документа към главата му. Не улучи и папката падна на килима като мъртва птица.
— Не съм те сложил в борда да раждаш идеи, момче! Сложих те там, за да правиш каквото ти кажа и само каквото ти кажа. Да не би да си мислиш, че знаеш по-добре от мен как се управлява тази компания? Че знаеш по-добре от мен какво е добро за нея?
Уилям устоя на изкушението да изкрещи: „Да, знам, мамка му!“
— От четирийсет години управлявам „Барън“. Аз съм „Барън“! Аз я направих това, което е днес, а сега моят син курвар с изпържен от дрога мозък си мисли, че може да ми се перчи и да ме поучава…
Старецът се закашля и се разтресе целият. Восъчната пита, в която се бе превърнал болният му бял дроб, се сплескваше под тежестта на яростта му, лицето му стана тъмно пурпурно. Може би ще се задави до смърт още сега и ще ми спести всички неприятности, помисли си Уилям. Но не, Натаниел Барън нямаше намерение така бързо да се прощава с живота. Със сигурност не и по естествени причини. Тялото му може и да гниеше, вътрешностите му може и да бяха станали на каша, но му оставаха още няколко години. Подобно на всички Барън по мъжка линия, той щеше да продължи да живее въпреки очакванията на лекарите. Щеше да подчини смъртта на волята си, както подчиняваше и живота. Никой не можеше да се изправи на пътя на Натаниел Барън, дори Мрачния косач.