— Пройдоха и курвар! — започна отново старецът, като сочеше с треперещ пръст Уилям. — Опитва се да ми каже как да си върша работата. Да обърне борда срещу мен. Идеи… никога не си имал и една свястна…
Тирадата бе прекъсната от новия пристъп на кашлица. Старецът извади кърпа от джоба си и я поднесе към устата си. После грабна маската от бюрото и я лепна на лицето си, като трескаво всмукваше кислород по тръбата от бутилката на пода, очите му горяха като разтопено желязо. Уилям се застави да устои на погледа му, да не помръдне, колкото и трудно да беше, за бога, каквито и усилия на волята да бяха нужни. Издържа няколко секунди и реши, че е изразил становището си, че е показал, че няма да позволи да го заплашват (макар да беше уплашен, макар да МУ идеше да напълни гащите). Обърна се и взе папката от пода. Изглади смачканите страници, а хриповете на баща МУ го блъскаха в гърба като дишането на хищник, готов за скок.
Преди години, като дете, когато майка му бе все още жива, когато тя беше наоколо, Уилям бе съставил родословно дърво. Получи се прекрасен сложен резултат по подобие на дъбовете покрай алеята на имението, имената на различните представители на рода висяха като жълъди по разперените клони. Беше работил почти месец по дървото, изпилваше всяка подробност, внимаваше да не изпусне никого, имената на мъжете от основната кръвна линия — на прадядо му, дядо му, баща му и неговото — вървяха по ствола и бяха оцветени в златно, за да се подчертае позицията им в самото ядро на рода. Беше го оформил със собствените си ръце, с помощта на градинаря Арнолд, който беше добър в подобни неща, и го представи за петдесетия рожден ден на баща си с увереността, че подаръкът ще умилостиви сърцето на стареца, ще го убеди, че той, Уилям, е истински Барън и достоен наследник на фамилното име. Баща му само го погледна бегло и го остави настрана. „Не съм сигурен, че твоето име трябва да е в злато“ — беше единственият му коментар.
Сега, докато гледаше към документа в ръцете си, Уилям си помисли за онова родословно дърво. Преди двайсет и пет години беше съсипан от неблагодарността на баща си. Днес, отдавна загърбил всякаква надежда да спечели благоволението на стареца, беше по-оптимистично настроен. Вече нито търсеше, нито очакваше одобрение. Документът беше по-скоро хвърлена ръкавица. Подаване на главата над парапета и заявяване не само пред стареца, но и пред борда, че е готов да покаже мускули. И баща му го знаеше. От тук и яростта му. С внезапна тръпка на откровение Уилям осъзна, че баща му се страхуваше от него. Старият слон беснееше от появата на по-млад, поздрав съперник в сърцето на джунглата.
Обърна се, готов за предстоящия отказ.
— Искам повече контрол, татко — каза той, неспособен да скрие трепета в гласа си. — Поисках го преди, сега го искам пак. Не можеш да продължаваш вечно. Време е да започнеш да предаваш повода. Готов съм.
Очите на баща му пламнаха по-свирепо от всякога, прозрачната пластмаса на маската се замъгли от тежкото му дишане.
— Никога — изграчи той.
— Време е, татко. Крайно време е.
Известно време старецът само го гледаше кръвнишки, като дишаше тежко. После бавно и заплашително свали кислородната маска, без да откъсва поглед от Уилям. Чудовищната му тежест се надигаше към него през бюрото като канара, която всеки миг ще се катурне. Тиктакането на часовника стана някак по-плътно, сякаш улавяше и усилваше напрежението в стаята.
— Това време няма да настъпи никога! — озъби се Натаниел Барън, вдигна длан с големината на бейзболна ръкавица и я тресна върху кожената повърхност на бюрото. — Разбра ли ме, момче? Никога няма да застанеш начело на „Барън Корпорейшън“. Нито сега, нито когато и да било. Негоден си. Никога не си имал способностите, никога няма да ги имаш. И колкото по-скоро свикнеш с тази мисъл, толкова по-добре.
Лепна отново маската на лицето си, мъчейки се да поеме дъх. Уилям стоеше мълчаливо пред него. От самото начало знаеше, че ще бъде загуба на време, че баща му никога няма да отстъпи, но трябваше да предизвика тази конфронтация. Да се увери, че пътят, по който е поел, е единственият възможен. Искаше нещата да продължат още малко, да премести още няколко пионки по дъската, но след идиотската издънка пред борда реши, че трябва да предяви исканията си. Затова беше и този документ. И срещата. Началото на ендшпила. Чувстваше се странно замаян. „Ти си силен. Контролираш нещата.“ Остана така още малко, без да трепне под свирепия поглед на баща си. После кимна, обърна се, отиде до вратата и я отвори. На прага погледна назад.