— Не си го е заслужил ли?
Регев сви рамене.
— Просто мисля, че имат много специфична област на действие. И убиването на журналистки не пасва на профила им. Това е мое мнение, пък и както казах, аз съм само един компютърджия. Просто реших да го спомена. Не го дръжте до късно. Трябва да спи, за да е красив.
Той смигна на Зиски, кимна на Бен Рои и излезе.
Бен Рои взе по още едно питие.
— Готин тип — каза той, като се настани на пейката и подаде на Зиски поръчания от него „Джак Даниелс“.
— Определено — съгласи се Зиски, взе питието и се дръпна да му направи място.
— Наистина готин.
Зиски не коментира, просто отпи от бърбъна и пусна поредната полуусмивка. Бен Рои си помисли дали да не разпита за подробности — ако Регев беше жена, със сигурност щеше да настоява за детайли и да завърже някакъв неприличен разговор. В този случай обаче това му се струваше неподходящо. Затова отпи от бирата и разказа за положението с Восги. Усмивката на хлапето изчезна.
— Съжалявам — рече той. — Трябваше да…
Бен Рои махна с ръка.
— Случва се. Ако получавах по един шекел всеки път, когато хващам щеката от неправилната страна, щях да имам достатъчно за…
— По-добра щека?
Бен Рои се усмихна и опря ръка на пейката. Беше уморен, но бирата го беше освестила малко.
— Каза, че си намерил нещо за „Барън“?
Зиски извади втори жълт плик, претъпкан с листа. За пореден път Бен Рои свали шапка на експедитивността му. Вътре имаше достатъчно материали, за да го държат буден цяла нощ.
— Боя се, че нямах време за пълен доклад — каза Зиски, докато вадеше от плика няколко защипани с телбод листа и му ги подаваше. — Отбелязах някои неща, които могат да се окажат полезни.
Отново шапки долу. Погледът на Бен Рои пробяга по страниците.
— Искаш ли да ми кажеш най-общите моменти?
— Ами компанията е голяма. Оборот петдесет милиарда долара, офиси по целия свят, няколко десетки филиали, интереси във всичко, от нефтодобив през добив на злато до биогорива. Освен това са потайни. Не обичат публични изяви. Главната клечка се казва Натаниел Барън…
Той порови в плика и извади снимка — огромен, свиреп на вид брадат мъж с костюм от туид.
— Председател на борда на директорите през последните четирийсет години. Костелив орех във всяко отношение, макар че сега май здравето му не е отлично. Синът му пък е абсолютно непредвидим.
Появи се втора снимка, на по-млад мъж, с руса коса и приятна външност. Устните му бяха изкривени в нещо средно между усмивка и подигравателна насмешка.
— Имал е няколко сблъсъка със закона. Дрога, нападение — говори се, че преди няколко години се опитал да удуши проститутка. Наложило се баща му да задейства доста връзки, за да го изкара от кафеза. Всичко е вътре.
Зиски посочи една от основните точки.
— Нещо за румънската мина?
— Май всичко е прозрачно. „Барън“ я разработват от две и пета и дотук няма нищо нередно. Добри отношения с румънското правителство и местните жители. И дори със зеленото лоби — явно са сключили сделка да рециклират най-токсичните отпадъци в Щатите, което им спестява обичайните сблъсъци с екологичните групи. С две думи, всички са щастливи.
Бен Рои отпи от бирата си. „Може би наистина съм сгрешил — помисли си отново той. — Може би всичко това е задънена улица.“
— Има обаче две неща, които ми направиха впечатление — продължи Зиски.
— Слушам те.
— Например силната израелска връзка. „Барън“ имат интерес в цялата страна — дялове в мина за поташ при Мъртво море, морско газово находище при Хайфа, голяма компания за рязане на диаманти в Тел Авив. Имат и политическо влияние. Разговарях с приятеля ти от „Хаарец“ и той ми каза, че „Барън“ са основен спонсор на Кадима, Ликуд и Израел Бейтейну. Това им осигурява доста стабилни позиции. „Едни от недосегаемите“, както ги описа.
Зиски вдигна глава, когато група младежи влязоха в заведението, като се смееха и бъбреха. Настаниха се на бара и си поръчаха бира.
— Има и личен момент — добави той, обръщайки се отново към Бен Рои. — Жената на Натаниел Барън е била израелски гражданин. Загинала преди няколко години. Автомобилна катастрофа. Той като че ли така и не го преживял.
Бен Рои отпи и се замисли, за пореден път се мъчеше да разбере как всичко това може да се свърже с убийството на Клайнберг. Отново не успя да стигне до очевидно обяснение. Привлекателната жена на средна възраст на бара се беше обърнала леко и оглеждаше новодошлите. Пума, преценяваща потенциалната плячка. Един пъпчив блед младеж й се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Не си от класата й, синко, помисли си Бен Рои. Погледа малко, развеселен от представлението, после отново се обърна към Зиски.