Изкиска се, отпи от уискито и завъртя чашата по масата, загледан разсеяно в афиша на стената — ретро съветски, рекламиращ цигари. Зазвуча мелодична музика — „Братя по оръжие“ на „Дайър Стрейтс“. Плътният звук на китарата се понесе из помещението като мъгла. Мислите му подеха ритъма и продължиха с него, носейки се насам и натам, първо към Сара и бебето, после към пъпчивия, който се опитваше да свали жената на бара, към Зиски и Регев, и накрая — неизбежно — към случая.
Това време винаги беше най-доброто за мислене, точно в края на деня, когато тялото му забавяше темпо и главата му започваше да се разведрява. Оставяше ума си да скита накъдето си иска, просто позволяваше на мислите си да лъкатушат произволно през всичко, което беше открил през последните два дни. Трябваше само да види докъде ще го отведат.
А те го отвеждаха отново и отново към два основни аспекта на разследването, подобно на посетител в галерия, чиито крака винаги го отнасят при едни и същи картини.
Момичето Мария — Восги. Тя беше човекът, от когото зависеше всичко това, нямаше никакво съмнение. И Египет. Това бе мястото, от което зависеше всичко. Също без никакво съмнение. „Барън“, „Немезида“, Пинскър, полетът на Клайнберг до Александрия, синайският маршрут, използван от трафикантите на хора — всяка нишка в един или друг момент попадаше в Египет, всички пътища сякаш водеха натам. Египет бе мястото, където се намираха отговорите. Или може би Отговорът.
Отпи глътка уиски и премести поглед от афиша към бармана, който вървеше покрай плота и го бършеше с кърпа. Погледите им се срещнаха и мъжът го попита с жест дали иска още едно. Бен Рои вдигна ръка да благодари и поклати глава. От задното помещение се чу вик: „Всички сме чукали приятелката ти, Джони!“, последван от буен смях. Китарата на Марк Нопфлър тананикаше и ръмжеше. Ледените кубчета звънтяха в чашата.
Египет. Имаше неща, които можеше да проследи лично или да накара Зиски да се погрижи за тях. Телефонни разговори, събиране на информация, проверки. Но само с телефон, имейл и интернет възможностите ти стигат до тук. Случаят изискваше някой да провери нещата на място. Някой, който познаваше страната и езика. А това означаваше да подаде молба до централата на Националната полиция в Шейх Джара, откъдето даваха официално разрешение за работа с чужди власти и най-вече с арабски. А издаването на официално разрешение щеше да отнеме дни. Много дни, като се има предвид, че бюрократичната машина се движеше със скоростта на ледник. Щеше да го направи, за да задвижи колелата, но за момента изглеждаше, че Египет, колкото и да беше важен, трябва да изчака.
Въздъхна и вдигна чашата, готов да пресуши остатъка от уискито и да се прибере у дома. Вече беше уморен, денят си казваше своето. И в следващия момент очите му се присвиха от внезапно хрумнала му идея. Разбира се, че имаше и друга възможност. Човек, който беше на място. Стар познайник. Стар приятел. Бяха работили заедно преди време, по онзи необикновен случай с Хана Шлегел. След това продължиха да поддържат връзка, макар да не се бяха чували отдавна — година или повече. И почти без да осъзнава какво прави, Бен Рои извади мобилния си.
Преди четири години, докато линееше в бездната след смъртта на годеницата си Галия, убеден, че остатъкът от дивота му ще мине в мрак и мъка, се бяха появили двама души, за да му покажат обратния път към светлината. Сара беше единият от тях. Другият…
Извика указателя и го прелисти, докато не стигна до буквата „X“. Там имаше само едно име. Усмихна се, когато го видя. Беше минало много време и щеше да е хубаво да чуе отново гласа му.
Погледна отново часовника си и натисна бутона за набиране.
Луксор
Халифа беше на покрива на блока, седнал на една обърната щайга и загледан в примигващите светлини на нощния Луксор, когато телефонът му иззвъня.
Идваше тук повечето вечери, след като Зейнаб се унасяше. Седеше до нея, държеше я за ръката, галеше дългата й черна коса и й пееше фалшиво, докато дишането й не се успокояваше, тялото й се отпускаше и стегнатата, напрегната линия на устата й омекваше и се извиваше — не толкова в усмивка, колкото в изражение на облекчение, че будуването е свършило и може отново да се потопи в пустотата на дрямката. По-късно идваха кошмарите, назъбени парчета от спомени, които драскаха подсъзнанието й и превръщаха съня в мъчение като будуването. За един-два часа обаче щеше да е в покой, повита в одеялото на лишена от сънища забрава. Тогава той идваше тук, за да намери малко мир и за себе си, спокоен, че прозорецът на спалнята им е точно под него и при нужда ще я чуе и ще бъде до нея след секунди.