Сърцето му копнееше да ги предпази, но засега единственото, което можеше да направи, беше да ги остави да спят, да изживеят заедно този последен момент на покой… поне още мъничко.
Погледът му се насочи отвъд клетката към редицата камери по тавана. Проследи ги до големите стоманени врати в другия край на блока. Там в сенките светеше ален знак. Ковалски присви очи към знаците.
Беше сигурен, че са същите символи, които беше видял в лабораторията за вивисекции, над дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на горилите хибриди. Вчера, докато гледаше грамадните зверове, бе забелязал стоманена врата на нивото на хабитата, отделена с клетка с дебели решетки.
„Това трябва да е същата врата“.
Погледна клетките на блока. Сега разбираше какви са дълбоките следи в бетона и яките окови, висящи от стените.
„Тук правят опитите с онези създания“.
Спомни си най-едрия от групата, горилата с широкия гръб и сребриста козина, с каква лекота беше метнал окървавената ръка по тях, яростта в очите и рева му. Зверовете може да бяха естествено свирепи, генетично склонни към враждебност и агресия, но Ковалски беше сигурен и в едно друго нещо за тях.
„Адски са бесни на създателите си“.
И вероятно с пълни основания.
Сякаш в отговор на мислите му от другата страна се разнесе невероятно силен рев, който премина в пронизителен писък.
Мария трепна, клепачите ѝ се отвориха, лицето ѝ се изкриви от страх, докато мозъкът ѝ се мъчеше да осъзнае ставащото. Баако реагира по подобен начин, като се сви за миг на топка, после рязко скочи и остана приклекнал и нащрек. Изсумтя тревожно и бързо се огледа.
— Всичко е наред — каза им Ковалски.
Да, лъжа беше, но какво друго можеше да каже, по дяволите?
Мария пое треперливо дъх, после седна и сложи ръка върху бедрото на Баако.
— Спокойно — каза му тихо. — Тук съм.
Баако изсумтя и се отпусна. Без да откъсва големите си кафяви очи от вратата, той нервно обви косматите си колене с ръка и посегна с другата към Мария.
Тя я хвана и го придърпа към себе си.
Ковалски се измъкна от спалния чувал, бавно се изправи и се разкърши.
— Колко е часът? — попита Мария.
Той сви рамене.
— Сутрин е, повече не мога да ти кажа.
Тя облиза устни и погледна към другата страна на помещението, към двойната стоманена врата, водеща към останалата част на подземния комплекс. Макар да не каза нито дума, Ковалски ясно виждаше изписаното на лицето ѝ безпокойство. Тя придърпа още повече Баако до себе си, сякаш дори само силата на волята ѝ можеше да го предпази.
Баако потръпна в прегръдката ѝ, усетил напрежението и страха ѝ.
Тя се обърна към Ковалски.
— Какво ще правим?
— Ще им съдействаш — изтърси Ковалски, който не виждаше причина да рисува ситуацията в розови цветове. — Всяко друго действие ще означава смърт за теб, а Баако пак ще легне под ножа. Поне докато си жива, ще си до него, дори положението да се влоши още повече.
Думите му с нищо не намалиха ужаса в очите ѝ. Той не го и очакваше. Говореше повече за онези, които ги наблюдаваха и вероятно подслушваха килията им.
„Нека си мислят, че ще им играем по свирката“.
Обърна се с гръб към камерите и вдигна ръка. Искаше да даде на Мария известна надежда, макар и съвсем малка. Оформи три букви с пръсти.
[GPS]
Тя се намръщи неразбиращо и на челото ѝ се появи дълбока бръчка. Ковалски знаеше, че Мария сигурно се е чудила какво е станало с гривната предавател на Баако. Досега той си мълчеше за нея, тъй като се боеше, че всеки намек може да разобличи действията му вчера.
Погледна към студената купчинка изпражнения в ъгъла. Добре поне, че камериерските услуги тук ги нямаше никакви — не че китайците щяха да открият нещо в купчината, освен парченца сдъвкана гума.
Вчера, докато двамата с Баако се хранеха — или се преструваха, че се хранят, — Ковалски беше накарал горилата да наръфа гривната, така че да може да измъкне предавателя. Електронното устройство беше колкото нокът. След като го извади, Ковалски накара Баако да скрие сдъвканите парченца гума в купчинката. След това тайно постави устройството на място, където то имаше най-голяма вероятност да се озове отново на повърхността с надеждата, че отново ще успеят да засекат сигнала му.
Докосна все още превързаното си лице. Представи си фалшивата атака на Баако, спомни си как прелетя през клетката, как се блъсна във войника, който беше отворил вратата, за да може да излезе. Докато вниманието на войника беше насочено към разярената горила, не беше трудно да пъхне предавателя в джоба на униформата му. С малко късмет войникът щеше да излезе от това място след края на смяната си и да се качи горе. Ако все още следяха за сигнал от предавателя, той щеше да ги отведе при него — и евентуално до това място.