Ковалски затули ръка с тялото си и оформи още три букви с пръсти.
[ГАО]
08:23
Кат заговори бързо и напрегнато:
— Току-що получихме сигнал от предавателя.
— Къде? — попита Монк.
— Пращам ти координатите и движението му в реално време.
Докато чакаше, Монк погледна през прозореца на хотела, който се намираше на не повече от половин километър от зоологическата градина. Беше поискал стая на най-горния етаж, откъдето имаше изглед до кулата на аквариума и северния портал на зоопарка. През изминалата нощ двамата с Кимбърли се бяха редували да наблюдават активността на военните там, като гледаха с бинокли за някаква по-значителна промяна.
Кимбърли беше чула разговора и облече якето си. Преди малко беше разговаряла със съпруга си във Вирджиния и в края гласът ѝ бе станал по-топъл, а на устните ѝ бе заиграла лека усмивка. Монк беше сигурен, че на телефона е тригодишната ѝ дъщеря. Думите на Кимбърли станаха още по-сладки и тонът ѝ се промени. Самият Монк имаше две дъщери и лесно разпознаваше тази смес от безпокойство и обич.
— Вече би трябвало да имаш информацията — каза Кат.
Кимбърли отиде при него и погледна над рамото му към екрана на телефона. Малката синя точка бележеше първата поява на сигнала, а пунктираната линия показваше движението ѝ по картата на Пекин.
— Странно — промърмори Кимбърли.
Монк я погледна.
— Първият сигнал е на около километър и половина от зоопарка. — Тя се обърна и отвори лаптопа си. Пръстите ѝ затанцуваха върху клавиатурата и на екрана се появи сателитна карта и различни прозорци с данни. Тя изсумтя раздразнено.
— Какво има? — попита Монк.
— Мястото е бивш ресторант. Бил е затворен през 2012 година и така и не е отворил отново. — Тя затвори лаптопа и посочи вратата. — Да си вземаме нещата и да вървим.
Той разбираше бързането ѝ — пунктираната линия бавно продължаваше движението си през картата на града. Трябваше да я настигнат преди сигналът да изчезне отново.
Монк грабна раницата си и тръгна след Кимбърли към вратата. Забързаха към асансьора и щом слязоха долу и хванаха такси, Кимбърли сподели преценката си:
— За да се появи толкова далеч от зоопарка, ресторантът със сигурност е един от входовете, водещи към Dìxià Chéng, Подземния град.
Монк си спомни думите ѝ за стария лабиринт бомбоубежища от времето на Студената война, обхващащ почти двеста и шейсет квадратни километра под Пекин и свързващ повечето важни места в града.
— Значи смяташ, че са замъкнали Ковалски и Мария в тунелите?
— Изглежда напълно логично. В миналото китайските военни често са използвали тунелите, за да придвижват тайно войските си. През 1989 година ги използват за смазването на демонстрацията на площад Тянанмън, за да скрият маневрите си от останалия свят.
— И вероятно същите тунели могат да се използват и за транспортиране на строително оборудване, така че китайците биха могли да построят нови подземни комплекси, без никой да разбере.
— Не би било трудно. Говори се, че някои от тунелите били широки като четирилентови магистрали и можели да поберат танкови батальони.
Докато таксито завиваше, Монк погледна екрана на телефона си.
— На четиристотин метра сме.
Кимбърли се наведе напред и заговори бързо на шофьора на мандарин, сочеше му накъде да продължи. После се облегна в седалката и каза:
— Май отиваме към жилищен квартал. Един стар хутонг.
— Хутонг?
— Квартал с тесни улички и алеи, образуващи лабиринт между традиционните китайски къщи с вътрешни дворове. Казах на шофьора да приближи колкото се може повече. Нататък ще трябва да продължим пеша.
Монк се намръщи.
— Защо им е да водят Ковалски и Мария през подобен район, особено ако Баако е с тях?
— Не знам. Но е повод за тревога. — Обърна се към Монк и го измери с поглед. — Както и твоята поява в подобен квартал.
Той кимна. „Определено не се вписвам на такова място“.
— Момент. — Кимбърли се обърна и започна да вади разни неща от раницата си. Даде му кепе с китайски надпис, тъмни очила и хирургическа маска от синя хартия. — Сложи това.