Монк опипа маската. Беше забелязал много местни да носят такива маски, за да се предпазят от замърсения въздух на Пекин. Кепето, очилата и маската щяха да скрият чертите му, особено ако си държеше главата наведена.
Кимбърли отново каза нещо на шофьора и посочи следващата пресечка.
„Май тук слизаме“.
Кимбърли му даде един последен съвет:
— Остави говоренето на мен. Тези квартали са прочути с това, че са затворени и жителите им са подозрителни към непознати, особено към чужденци.
Таксито спря до бордюра, Кимбърли плати и слязоха. Монк се огледа. От другата страна на улицата се простираше типичен градски район с високи хотели около голям търговски център за пешеходци.
Кимбърли поведе Монк в обратната посока, в една алея между тухлени стени. Беше толкова тясна, че едва успяваха да вървят рамо до рамо. Само след няколко крачки сякаш бяха напуснали модерния свят и се бяха озовали в Пекин от миналото. Първо имаше малки магазинчета, предлагащи тютюневи изделия, антики и сладкиши с ярки цветове. По-нататък магазинчетата отстъпваха на чайни, а от малък храм се долавяше аромат на благовония.
— Още малко — прошепна Кимбърли, след като предпазливо погледна картата на телефона му.
Докато минаваха през сърцето на хутонга, Монк зърваше от време на време дворовете на къщите с малки градини, простряно пране и гълъбарници.
Монк — беше закрил телефона с длан — забеляза, че сигналът е завил на близкия ъгъл и се движи към тях. Показа екрана на Кимбърли.
Тя се огледа и го дръпна към малко магазинче за произведения на изкуството. Едва се побраха вътре. Наложи се да се промъкнат между лавици с калиграфски четки, купчини хартия, мастилници и каменни печати. Собственичката — дребна съсухрена жена, която с еднакъв успех можеше да е както на шейсет, така и на сто — се усмихна, показвайки голите си венци.
Кимбърли я заговори с дълбоко уважителен тон. Леко извърнат от тях, Монк се съсредоточи върху телефона, като гледаше екрана и отворената врата.
Накрая движещата се синя точка стигна до тях — и отмина. В същото време висок мъж в униформа на Народната освободителна армия мина покрай магазина и продължи по алеята.
Монк изчака няколко секунди, като гледаше дали няма да се появят други войници или някакъв въоръжен ескорт, водещ Ковалски и Мария. Единствените хора, които видя, бяха няколко деца, вероятно тръгнали на училище.
Монк погледна Кимбърли, даде ѝ знак да го последва и излезе от магазина, докато тя се сбогуваше с извинителен тон със собственичката. Щом се озоваха на тясната уличка, Монк кимна към военния, който тъкмо завиваше на следващия ъгъл.
— Сигналът идва от онзи тип — прошепна ѝ, докато вървяха след децата.
Кимбърли се огледа зад тях, после отново се обърна към ъгъла.
— Какво мислиш?
Монк разбираше загрижеността ѝ.
„Може да е капан“.
Възможно бе някой да е намерил проследяващото устройство и да използва военния като примамка, за да залови онези, които следят сигнала.
„Тоест нас“.
Монк пресметна рисковете. Умният ход бе да се оттеглят и да преценят ситуацията, но след цял ден клатене на крака и чакане нетърпението надви предпазливостта. Знаеше, че най-добрите шансове да спасят другите са през първите двайсет и четири часа. Мъртвият студент, открит на територията на центъра за примати „Йъркис“, беше свидетелство за безскрупулността на хората, които движеха тази операция.
„Като нищо точно този тип може да е убил младежа“.
— Е? — попита Кимбърли.
Монк ускори крачка. Имаше само един начин да изкопчат някаква информация.
— Да го спипаме.
09:02
Двойната врата в края на залата се отвори и Мария се напрегна. Изправи се и застана между Баако и вратата на килията. Появи се електрокар със същата клетка, в която бяха транспортирали Баако предишния ден.
— Май времето ни изтича — промърмори Ковалски намръщено.
Четирима войници съпровождаха електрокара. Всички носеха автомати, а един държеше и електрически остен.
Баако се притисна уплашено в бедрото на Мария — помнеше болката от токовите удари. Протегна ръка към Ковалски: молеше го мълчаливо за защита.
Ковалски го хвана за ръката и се обърна към приближаващата група.
Когато електрокарът стигна килията им, от него скочи военен, нареди нещо на водача и той свали клетката на земята. Беше Чан Сун, с безупречна униформа и пригладена назад коса, още мокра от сутрешния душ. Мария се изненада, че вижда него вместо по-малкия му брат Гао. Ако се съдеше по намръщената му физиономия, той явно беше раздразнен, че са го натоварили с черната работа да вземе Баако.