Мария стоеше с шапката и маската в ръка. Внезапно ѝ се прииска да побегне, да обърне гръб на онова, което предстоеше. Но вместо това вдигна еластичната синя шапка, нахлузи я на главата си и прибра косата си под нея.
„Няма да те изоставя, Баако“.
Пристъпи напред, докато го прехвърляха от носилката на масата. Закопчаха китките и глезените му с меки белезници — нещо, което ѝ се видя странно. Тя се премести така, че да може да хване ръката му. Докосна дебелите възглавнички на пръстите му, прокара палец по дланта му. Беше бебешки мека и ѝ напомняше, че той наистина е още дете. Спомни си как бе държала тази ръка навремето, как сгъваше леко пръстите му, докато го учеше на първите му думи.
Една от тях беше мама.
По бузите ѝ се търкулнаха сълзи. Не можеше да ги спре. Не можеше дори да ги избърше, тъй като не искаше да пусне ръката на Баако.
„Сладкото ми момче, какво направих?“
Някакво раздвижване привлече вниманието ѝ към вратата на лабораторията. Влизаше Дзяйин Лау. Дейн Арно беше до нея. Френският палеонтолог изглеждаше измъчен, с торбички под очите. Кимаше на нещо, което казваше Дзяйин.
Без да пуска ръката на Баако, Мария се обърна към Дзяйин.
Китайката изглеждаше отпочинала, усмихваше се доволно. Заговори на висок мъж със синя престилка, вероятно главния хирург.
После се обърна към Мария.
— Движим се по график. Оценявам съдействието ви.
„Съдействие?“
Идеше ѝ да ѝ избоде очите. Вместо това погледна Арно, чието лице сякаш отразяваше ужаса ѝ.
Дзяйин несъмнено усети настроението ѝ, но предпочете да не му обърне внимание.
— А сега бих искала да обсъдим по-нататъшното ви сътрудничество.
— Няма да оставя Баако — твърдо заяви Мария.
— Не съм и очаквала друго, доктор Крандъл. Всъщност хирурзите смятат, че ще ни окажете голяма помощ тази сутрин.
Мария се намръщи.
— Помощ ли? Как?
— Ще извършат модифицирана версия на монреалската процедура, при която краниотомията и поставянето на електродите ще се направят, докато пациентът е буден.
— Буден? — Мария не можеше да скрие ужаса си.
Дзяйин вдигна ръка в опит да я успокои.
— Процедурата е безопасна и сравнително безболезнена. — Тя посочи главния хирург. — Доктор Хан ще използва средство да прекрати действието на транквилизатора, след което ще сложи венозна система с пропофол. Ще направят краниотомията с местна упойка. След като мозъкът бъде открит, ще събудят пациента. И тогава ще имаме нужда от вашата експертиза.
— За какво?
— Да говорите на опитния си образец.
Въпреки бруталността на всичко това Мария разбираше какво искат от нея.
— Искате да му задавам въпроси, докато стимулирате различни части от мозъка му с електричество.
Дзяйин кимна.
— Да. От реакциите му екипът ще изгради точна карта на мозъчната архитектура. Така ще могат да поставят иглите на електродите на най-важните места за бъдещи неврологични тестове.
Мария преглътна. Колкото и жестоко да изглеждаше това решение, в него имаше студена клинична логика. Опита се да си представи Баако буден, с прикована към масата глава и отворен череп. Нищо чудно, че му бяха сложили белезниците. Щеше да е много уплашен и да търси утеха от нея.
„Как ще мога да погледна очите му, пълни с толкова доверие и обич?“
Искаше да откаже, но знаеше, че трябва да е тук — заради Баако.
Въпреки това от гърдите ѝ се изтръгна стон.
— Моля ви, не го правете!
— Разбирам чувствата ви, доктор Крандъл, но науката трябва да е безстрастна. Всички ние имаме важни задачи. — Дзяйин посочи френския палеонтолог. — Тази сутрин доктор Арно ще започне подробен анализ на останките на хибридния неандерталец от Хърватия. След като приключим тук, искам да се присъедините към него и да помогнете за извличането на колкото се може повече ДНК от костите.
Мария вече не я слушаше. Не можеше да мисли за друго освен за онова, което щеше да се случи с Баако. Нищо друго нямаше значение.
Нечии пръсти внезапно се вкопчиха в ръката ѝ и върнаха вниманието ѝ към Дзяйин, която продължаваше да говори:
— … да осигури сътрудничеството ви.
— Какво? — попита Мария. Беше пропуснала нещо.
Дзяйин я поведе към дъното на лабораторията.