— Казах, че за евентуален провал ще бъде платена цена. Но може би ще е по-добре да ви покажа.
Заведе я до прозорците, гледащи към хабитата, известен като Ковчега. Мария погледна надолу към ямата с камъните. Не успя да види нито едно от създанията хибриди. Вероятно спяха в тъмните си пещери. Забеляза обаче купчините кости, всичките оглозгани. Спомни си откъснатата ръка, запратена по прозореца. Петното кръв още си беше на мястото.
После някакво движение насочи вниманието ѝ към клетката пред тежката стоманена врата. Вратата се отвори и блъснаха в клетката някакъв мъж. Той падна на колене, докато вратата се затваряше зад него.
Беше Ковалски…
— След операцията няма да имаме особена нужда от грижещия се за горилата ви — обясни Дзяйин. — Освен като стимул, който да осигури сътрудничеството ви.
Погледът на Мария отново се спря върху купчините кости.
„Или им помагам… или Ковалски умира“.
Тих звук я накара да се обърне към лабораторията. Баако се беше размърдал. От гърлото му се изтръгна сънено уплашено скимтене.
Дзяйин също погледна натам.
— Време е да започваме, доктор Крандъл.
09:19
„Сега или никога…“
Монк гледаше как военният се навежда да вземе джипиес предавателя. Времето им изтичаше. Монк знаеше, че имат броени секунди преди онзи да проумее какво е било пъхнато в джоба му.
Понечи да се хвърли към стълбите, но Кимбърли го хвана за ръката.
— Остави на мен — прошепна тя, дръпна го и излезе напред. — Следвай ме.
И тръгна енергично, но без да бърза, към стълбите. Монк я последва. Тя се развика ядосано на мандарин, сякаш го ругаеше. Беше ясно, че се преструва на гневна съпруга, изливаща яда си върху половинката си. Той наведе покорно глава.
През годините беше научил един житейски урок от Кат. „Съпругата винаги е права“. А в този случай дори привидната съпруга.
Стигнаха галерията и забързаха покрай вратите на апартаментите. Като продължаваше да кастри Монк, Кимбърли тръгна към военния, който беше клекнал и разглеждаше предавателя.
Монк се огледа. Няколко души се бяха опрели на перилата и пушеха или бъбреха със съседите си. Няколко деца долу се смееха и си играеха на малка детска площадка.
Монк си даде сметка колко глупав е бил първият му импулс. Ако се беше втурнал презглава към целта, щеше да се отприщи истински ад. Или най-малкото прикритието им щеше да отиде по дяволите.
Макар че в момента и двете възможности изглеждаха напълно реални.
Военният извади телефона си, готов да докладва за находката.
„Лошо“.
Кимбърли стигна до него и му се скара, че ѝ пречи да мине. Очевидно я биваше в карането също толкова, колкото и в шпионажа.
Мъжът бързо се изправи и замънка извинително. Обърна се към вратата и пъхна ключ в ключалката. Докато отваряше, Кимбърли го блъсна с рамо, запрати го през прага и влезе след него.
Монк се втурна, за да не изостане.
— Затвори вратата — нареди тя, вдигна крак, изрита военния в челото и той падна в несвяст. — Вземи му оръжието.
Монк сложи лепенка на устата на китаеца, после овърза китките и глезените му. Кимбърли го претърси и извади от джобовете му карта, верижка с електронни карти ключове и портфейл.
Провери портфейла и изсумтя:
— Кажи здрасти на Гао Сун. Според документите и пагоните му е старши лейтенант от китайската армия.
Мъжът вече се беше свестил и ги гледаше кръвнишки.
— Сега какво? — попита Монк. — Ти очевидно познаваш тази страна много по-добре от мен.
Тя погледна пленника.
— Малко вероятно е да издаде нещо важно. Според онова, което прочетох за събитията в Хърватия, членовете на китайската ударна група са се самоубивали, за да не бъдат заловени и разпитани.
— Тогава какво ще правим с него?
Тя вдигна глока си и взе една възглавница от канапето.
— Не можем да рискуваме. Може да се освободи или някой да го намери.
Монк се зачуди дали наистина е достатъчно коравосърдечна, за да убие Гао Сун така хладнокръвно. Сети се нещо и каза:
— Чакай.
Стана, отиде до вратата и взе изпуснатия от мъжа телефон. Опита се да го включи, но не успя.
— Дай да го видя — каза Кимбърли.
Той ѝ го даде.
Тя го огледа.
— Отваря се с пръстов отпечатък. — Обърна се към пленника и с помощта на Монк сложи палеца му върху сензора. Екранът светна. Кимбърли прелисти няколко менюта и кимна. — Мога да променя паролата, така че да ни е на разположение и без пръста му.
— Идеално.
Тя му подаде телефона и попита: