— Какво смяташ да правиш?
— Да си осигуря известна застраховка. — Монк вдигна телефона и направи снимка на вързания Гао Сун.
— Какво правиш?
— Ти каза, че е говорил с брат си. Брат му, изглежда, също работи под зоологическата градина. Може да се окаже полезно, ако Гао е в ръцете ни.
— Може и да си прав. — Тя отиде при една масичка със снимки в рамки и взе една. — Виж.
Монк погледна снимката на двама мъже, които се бяха прегърнали през раменете и се усмихваха широко. И двамата бяха с униформи. Единият бе Гао.
— Другият трябва да е брат му — каза той.
Кимбърли кимна, махна снимката от рамката, прибра я в джоба си и хвърли празната рамка на канапето.
— Какво правим сега?
Монк извади сателитния си телефон.
— Време е да включим и хората, които ни е пратил Пейнтър. Ще назнача някой да наглежда приятеля ни, а ние ще идем да проверим онзи вход към Подземния град.
— Долу със сигурност е лабиринт.
— Но пък ние знаем накъде да вървим — към зоологическата градина.
— Да се надяваме, че това е достатъчно.
Монк беше съгласен с нея. Очакваше ги яко търсене. Започна да набира, като се надяваше вече да не е твърде късно.
„Дръж се, Ковалски…“
09:28
Опрял гръб в стоманената врата, Ковалски се мъчеше да не вдишва вонята. Наистина вонеше — на разложено месо и нечистотии. Вонята му напомняше за дните му в конюшните в Ривърсайд в Бронкс, където работеше за някой допълнителен долар, и по-точно как една стара кобила беше умряла в яслата си в разгара на летните жеги.
„Само че не вонята ще ми види сметката“.
Постави ръка върху каменния свод, отделящ стоманената врата зад него от металните пръчки пред него. Вратата на клетката беше на дебели релси. Той си представи как се плъзга нагоре и чудовищата от Ковчега нахлуват.
Вече беше видял Мария зад прозорците горе, застанала до генерал-майор Лау. Сигурен беше, че китайците го използват, за да принудят Мария да им се подчини.
Пристъпи към решетките. Пречките бяха колкото китката му. Знаеше каква съдба го очаква, ако Мария откаже да съдейства на китайците.
Преценката му се потвърди, когато в една пещера на десетина метра от него се раздвижиха сенки. Появи се едро същество, подпираше се на ръце. Козината му беше черна като сажди, гъста и рошава на раменете, лъскава по задните крака. Тежеше сигурно над триста килограма — триста килограма мускули. Челото му беше полегато над изпъкналите вежди. Звярът подуши въздуха и насочи тъмния си поглед към Ковалски.
На врата му имаше блестяща метална пластина с някаква кутийка на гърлото. Вероятно беше някакъв шоков нашийник, с който да го контролират.
Ковалски отстъпи крачка назад, по-далеч от прътите.
Което предизвика незабавна реакция. Горилата се хвърли към него. Ковалски се сви, уплашен, че ще разпердушини клетката. Но в последния момент звярът спря, изсумтя и седна.
Наведе плоското си лице към клетката и подуши толкова силно, че Ковалски долови дъха му. После изрева — разтвори челюсти достатъчно широко, за да прехапе баскетболна топка, и оголи трийсетсантиметрови жълти зъби. Ревът направо разтресе Ковалски.
Той запуши уши.
„А бях започнал да харесвам маймуни“.
Внезапно горилата се дръпна от клетката — или по-скоро беше запратена назад. Друга зае мястото ѝ.
Ковалски позна новодошлия по сребристата козина. Беше звярът от вчера, онзи, който разкъсваше останките на някакъв работник. Беше много по-едър от другия и тежеше над четиристотин и петдесет кила. Първата горила се надигна от мястото, където бе паднала, изправи се на задните си крака и се заудря в гърдите.
По-старият сребрист само му изсумтя веднъж. Резултатът бе незабавен. Черната горила се отпусна на четири крака, обърна се и се оттегли.
Явно шефът на компанията се бе изразил достатъчно ясно.
Сребристият отново се обърна към Ковалски и седна, като се взираше право в него. Нямаше избухване, ревове, заплахи — само спокоен немигащ поглед, далеч по-изнервящ, особено заради злобния блясък и коварство в очите.
Ковалски долепи гръб до стоманената врата. Сребристият седеше почти неподвижно. Само огромните му гърди се издигаха и спускаха в отмерен ритъм. Самото олицетворение на търпението. Ковалски не можеше да си представи, че китайците искат да създадат по-умна версия на тези тежащи половин тон чудовища. Особено след като плановете на този звяр бяха толкова ясни за разчитане.
Трябваше само да изчака звънеца за обяд.
18.