[Обичам те]
Пое отново ръката му точно когато една сестра реши да провери един инструмент. Рязкото бръмчене на триона за кости накара Мария да трепне. Баако реагира по-силно: задърпа се в оковите си, като се мъчеше да види какво издава този шум и да избяга от него. От уплаха стисна пръстите ѝ така, че едва не ги счупи.
Тя обаче не се дръпна.
— Баако, тук съм. Погледни ме.
Изпълнените с паника очи се завъртяха диво, но накрая се насочиха към нея.
— Точно така. Няма да те оставя.
Още сълзи намокриха бузите ѝ. Той тихо изскимтя. Звукът разкъса сърцето ѝ.
Мария се мъчеше да намери начин да го утеши, в ума ѝ се мятаха мисли как да го освободи. Но знаеше, че надеждите ѝ са безполезни. Отвън имаше стража. А и по време на скенера Мария се бе върнала при прозорците да види Ковалски, чийто живот зависеше от сътрудничеството ѝ. Той още беше в онази клетка в хабитата. Само че вече не беше сам. Голям мъжкар със сребриста козина клечеше пред вратата на клетката. Други хибриди се бяха събрали зад водача на групата.
Мария знаеше каква съдба очаква Ковалски, ако не сътрудничи, така че нямаше друг избор освен да се подчини и да прави всичко, което искат от нея.
„Какво друго ми остава?“
Загледа се в очите на Баако; отдаваше му цялата си любов, опитваше се да изглежда храбра пред него. Но знаеше, че сетивата му са много по-остри, а съпричастността му е дълбока като на всеки човек. В болката в очите му тя виждаше усилията му да общува с нея. Но ръцете му бяха приковани и той бе ням. Макар да можеше да изговаря няколко думи с пръсти, не можеше да изрази истинската дълбочина на страха и объркването си, което само засилваше страданието му.
Пръстите на Баако я стискаха все по-силно. Той стисна устни и спря тихото си скимтене, за да си поеме дъх, след което продължи отново — само че този път звукът се събра в две повтарящи се срички.
— Ма… ма…
Мария преглътна; краката ѝ се подкосиха. Дори операционният екип чу изреченото. Всички се обърнаха към пациента на масата. Чуха се изумени възгласи. Макар че горилите нямаха гласов апарат за истинска реч, Баако очевидно имаше способността да наподобява звученето на думата, която познаваше добре, която бе вградена в сърцето му.
— Мама — повтори той, без да откъсва очи от нея.
Мария вече не беше в състояние да се сдържи.
Рухна на колене и долепи буза до пръстите на Баако. Разтресе се от ридания.
„Някой да ни помогне!“
11:08
— Търсенето може да отнеме цял ден, ако не и седмица — каза Монк.
Стоеше на прага на Dìxià Chéng, Подземния град на Пекин, и оглеждаше засводения проход, който започваше от края на стълбите. Тунелът бе боядисан в бяло като болница, тук-там се виждаше зелена плесен. Подът беше покрит с дълбока до глезените черна вода. Радваше се, че носи хартиената маска на носа и устата си — представяше си с какви бацили е пълно това клаустрофобично място. Дори през филтъра вонеше на водорасли, гъби и гнило.
Кимбърли му върна телефона.
— Съмнявам се, че това ще ни помогне да се ориентираме тук.
На екрана на устройството имаше непълна схема на подземния лабиринт, пратена им от Кат. Съпругата му бе съставила приблизителна карта на площта от двеста квадратни километра, заемана от Подземния град, като разчиташе на източниците си от разузнавателната общност. Но Dìxià Chéng бе прокопан преди половин век и през това време бе прекрояван и пресичан от продължаващото разширяване на пекинското метро.
Накрая Кат беше признала, че „картата е съставена само по предположения“.
На всичкото отгоре източниците ѝ не бяха открили сведения, че Подземният град стига до зоологическата градина, която се намираше на километър и половина от затворения ресторант за спагети над главите им.
След като заловиха Гао Сун, Монк бе събрал екипа на Пейнтър в ресторанта. Той бе първото място, на което се бе появил сигналът от предавателя. Бяха проникнали през един заден прозорец и след бързо претърсване откриха в мазето стълбището, водещо надолу към Подземния град. Според Кимбърли това бе един от стоте входа към огромния подземен лабиринт.
Но стоманената врата в края на стълбището изглеждаше нова и очевидно бе сложена наскоро. Имаше електронна ключалка, но магнитната карта на Гао Сун я отключи.
Залавянето на Гао Сун им донесе допълнителна информация. Благодарение на връзките си Кат бе успяла да научи името на брат му — Чан Сун, подполковник от НОА, завършил Академията за военни науки. Прекият му началник, генерал-майор Лау, също бе завършила тази академия. Кат им бе пратила снимка на жената, застанала сковано в колосана тъмнозелена униформа. По всяка вероятност генерал-майорът бе причината за гнева, показан от Гао по време на телефонния му разговор с брат му Чан.