„Изглежда, че вече знаем основните играчи, но как да намерим кучите синове?“
Плясък на вода го накара да погледне напред. Един от хората му се връщаше от мрака. Монк бе изпратил четирима командоси да претърсят района в непосредствена близост. Петият беше в апартамента на Гао да го пази като допълнителната им застраховка.
— Всичко е чисто — доложи командосът. — Но трябва да видите какво открихме.
Петимата бяха лично подбрани от Пейнтър рейнджъри от китайски произход, които лесно можеха да се смесят с местното население. За да маскират допълнително присъствието си на чужда земя, всички, включително Монк и Кимбърли, носеха униформи на НОА.
„Когато си в Рим…“
— Покажете ми — каза Монк.
Рейнджърът, набит сержант, казваше се Джон Чин, ги поведе по наводнения тунел. Минаваха покрай тесни стаи, пълни с ръждясали скелети на велосипеди и покрити с плесен мебели. Тесният тунел постепенно се издигаше и скоро стъпиха на суха земя. Сумракът се разсейваше, а отпред се засилваше някакво сияние.
След малко стигнаха при другите рейнджъри — двама братя със стоманен поглед, Хенри и Майкъл Шоу, и по-дребен командос, който вървеше само с името Конг. Монк не беше сигурен дали това е фамилия, или прякор, лепнат заради размерите му.
При вида на онова, което започваше в края на тесния проход, Кимбърли ахна. Бяха пред огромен тунел, през който спокойно можеше да мине танк. Стените и таванът бяха равномерно сиви, осветени от мощни лампи. Тунелът продължаваше в двете посоки, на север и на юг, и изчезваше зад завои в далечината.
— Предполагам, че това е нашият път — отбеляза Монк. — И за щастие, Гао ни е оставил транспорт.
До по-малкия тунел имаше паркиран китайски военен джип с висока проходимост BJ2022, боядисан в зелено и с алената звезда на НОА, изрисувана върху предните врати. Гао Сун явно го беше оставил тук, преди да излезе и да извърви пеша разстоянието до дома си.
Кимбърли бръкна в джоба си и извади ключовете, взети от пленника им.
— Кой иска да се повози? — попита с усмивка.
Натовариха се бързо, с Кимбърли зад волана. Ако попаднеха на неприятности, красивото ѝ лице и бързият език бяха най-добрият им шанс да минат през евентуалните пропускателни пунктове.
Монк се качи отзад и се намести между братята Шоу, за да се скрие. Като допълнителна мярка нахлупи кепето по-ниско и вдигна маската си. Въпреки това знаеше, че тези усилия ще помогнат само при небрежен оглед.
„Така да бъде“.
Наведе се напред и посочи на север, където най-общо се намираше зоологическата градина.
— Дай натам. Да видим къде ще ни отведе този път.
Двигателят изръмжа гърлено, после ревът му отекна от бетонните стени.
Монк се облегна назад.
„И да се надяваме, че не сме закъснели“.
11:14
Баако усеща как на главата му лумва огън.
Мята се от паника и болка, но ръцете и краката му са неподвижни. Не е в състояние да помръдне глава. Може само да върти очи и да се мъчи да види. Видял е как високият мъж се навежда над него с игла между пръстите.
Баако познава иглите. Мама понякога го боде и след това му дава лакомства — банани с мед.
Но това боли повече… много повече.
Поглежда към мама. Тя държи ръката му. Говори тихи думи, но бузите ѝ са мокри. Баако надушва страха ѝ. Миризмата достига през по-острите миризми, намира го и засилва собствения му ужас.
Мамо, накарай болката да спре. Ще бъда добро момче.
Но болката не спира. Иглата го боде отново и отново по главата и всеки път оставя след себе си огнен кръг.
Накрая мъжът се маха.
Мама приближава.
— Добре си — казва му.
Баако трябва да ѝ вярва, но преглъща, преглъща и не може да накара бученето в ушите му да спре. После огънят бавно утихва и оставя след себе си студ, от който кожата му става като мъртва и дебела.
Това също не му харесва.
— Ти си моето момче — казва мама. — Ти си моето храбро момче.
Казва тези добри думи, но очите ѝ плачат. Тя избърсва челото му, но студът е стигнал и до него. Той почти не усеща пръстите ѝ.
— А сега спи, мое малко момче — шепне му тя, както е правила толкова много вечери у дома. — Аз ще съм тук, когато се събудиш.