Мама поглежда високия мъж, който прави нещо с някаква бяла като мляко торбичка, свързана с ръката на Баако с пластмасово въже. Баако усеща как всичко става по-леко, сякаш се рее. Спомня си синия балон, който мама му дава за игра. Отвън връвта се беше изплъзнала от пръстите му и балонът бе отлетял нагоре към небето.
Сега той е в балона.
Лицето на мама се размазва и избледнява.
Той изсумтява, опитва се да ѝ каже да остане.
Мамо, не си отивай.
После настъпва мрак.
11:28
Когато тялото на Баако се отпусна на масата, Мария пусна ръката му и отстъпи назад. Трепереше. Беше гледала ужаса и агонията, които бе изпитал Баако при слагането на упойката. Но сега той поне спеше под въздействието на пропофола. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно и в момента изглеждаше в покой.
Но тази почивка нямаше да продължи дълго.
Опериращият екип, състоящ се от двама хирурзи и три сестри, вече завиваше тялото му. Щяха да държат Баако упоен само докато извършат краниотомията. След като отвореха черепа му и оголеха мозъка, подаването на упойката щеше да се прекрати и Баако щеше да се събуди за минути.
И тогава щеше да започне истинският кошмар.
Неспособна да гледа последните приготовления, Мария отиде до прозорците, гледащи към хабитата на хибридите. Опря чело на стъклото и се загледа надолу. Ковалски все още беше в клетката при изхода, а едрите обитатели на ямата чакаха на прага ѝ: най-отпред беше огромният сребрист. Зад решетките едрият мъж изглеждаше като парцалена кукла в сравнение с този тежащ половин тон звяр.
Мария се запита как ли учените контролират такива агресивни екземпляри. Постави длани на стъклото. Дали бариерата беше достатъчно яка, че да им попречи да стигнат дотук? Несъмнено можеха да се изкатерят по стените до прозорците.
Приближаващи стъпки я накараха да се обърне. Една от сестрите, млада жена с блеснали очи, дойде при нея с чаша студена вода — кратка почивка преди последния етап от операцията. Беше същата, която бе показала съчувствието си, когато Мария пристигна тук. Жената кимна към прозореца. Беше забелязала какво гледа.
— Не могат да стигнат дотук — каза тя. Думите бяха прошепнати, но не защото се страхуваше, че издава тайни. Имаше вид на човек, който по принцип говори тихо. Тя посочи редицата големи кутии, разположени под нивото на прозорците. — Излъчват на честотата на нашийниците им.
Мария беше забелязала металните огърлици.
— Значи това са шокови нашийници?
— Да. Сигналът генерира над хабитата щит, точно под нивото на прозорците.
Мария кимна. Ако зверовете се покатереха твърде високо и стигнеха до невидимата бариера, щеше да ги удари ток и щяха да бъда принудени да се върнат.
— А за непредвидени случаи… — Сестрата посочи наляво към заключен шкаф, в който имаше пушка, изстрелваща упойващи стрелички. Прозорецът до шкафа се отваряше. — Но не се бойте. Оръжията никога не са били използвани. Тук сте в пълна безопасност.
Мария не си направи труда да посочи иронията в последните ѝ думи. Погледна надолу към Ковалски. Той я забеляза и вдигна ръка. Тя постави отново длан върху стъклото в опит да го увери, че прави всичко по силите си да го държи в безопасност.
Зад нея д-р Хан излая някаква заповед, от която сестрата трепна, забързано се поклони на Мария и забърза към началника си. Мария се обърна и видя, че тялото на Баако вече е напълно покрито. Екипът се беше дръпнал настрани и се миеше за процедурата.
Обзе я студен ужас.
„Започва се“.
11:35
— Е, това не изглежда добре — обади се Монк от задната седалка.
След като Кимбърли взе широкия завой, пред тях изникна дървена преграда, запречваща тунела. Отгоре ѝ имаше бодлива тел и барака за охраната, пазеща портала през нея. Зад бариерата се виждаше малък паркинг с няколко джипа и мотоциклети.
— Какво мислиш? — попита Кимбърли, докато намаляваше.
— Тази барикада прилича на онази в южната част на зоологическата градина горе — каза той. — Така че предполагам, че трябва да минем през нея.
По пътя дотук Монк следеше напредъка им по вградения в сателитния му телефон спидометър, но след първите четиристотин метра пътят им излезе извън границите на картата на Кат и попадна в ничия земя. Бяха минали покрай безброй други коридори, включително покрай един-два тунела, които бяха по-големи и от този. Намираха се в истински лабиринт. Нямаше упътващи знаци и просто бяха продължили по пътя, който водеше най-пряко към зоопарка.