В гърдите ѝ пламна гняв срещу подобно нарушение.
— Къде са?
Чан въздъхна раздразнено.
— След проникването са се озовали отвъд наблюдателната мрежа около товарната рампа. Но не могат да останат скрити дълго. Ако някоя от камерите не ги засече, моите екипи ще ги намерят.
— С колко хора разполагате на територията на комплекса?
— Над сто. — Чан се изправи. — Всички входове са затворени и е поставена допълнителна охрана. В капан са. Само въпрос на време е да ги открием.
Тя кимна. Макар да бе притеснена от нахлуването, част от нея изпитваше облекчение. Беше подозирала, че американците са изпратили агенти, но до този момент заплахата бе хипотетична, неизвестна променлива извън нейния контрол. Сега бе станала измерима, заплаха, която можеше да елиминира и може би дори да обърне в своя полза.
— Zhõngxiào Сун! — извика един техник на Чан.
Дзяйин и подполковникът отидоха при него с надеждата, че неканените гости са засечени. Екранът обаче показваше картина от лабораторията за вивисекции. Дзяйин се намръщи, когато видя Мария Крандъл да държи заложник с опрян в гърлото скалпел. Беше прекъснала операцията.
Дзяйин поклати тъжно глава на напразните усилия на жената, несъмнено подбудени от състраданието ѝ към опитния образец.
„Очаквах по-добро поведение от колега учен“.
Но от друга страна, американците често показваха слабост, когато трябваше да са твърди. Бяха твърде разглезени, твърде сигурни в превъзходството си, твърде слепи за разместването на световните сили в новото хилядолетие.
За разлика от Китай, където тежките уроци се учат още на младини.
„Изглежда, в образованието ви има сериозни пропуски, доктор Крандъл“.
— Свържете ме с лабораторията — нареди тя.
Чан даде нареждане на техника, който чукна няколко клавиша и ѝ подаде безжичен микрофон.
— Ще можете да чувате отговорите през тонколоните на монитора.
— Добре. — Тя вдигна микрофона към устните си.
— Доктор Крандъл, ако обичате.
На екрана Мария отстъпи крачка назад, като помъкна хирурга със себе си. Погледна към високоговорителите на тавана.
— Виждам, че сте изпаднали в паника, но позволете да ви уверя, че сирените са просто тренировка — каза тя: прибягна до лъжата, за да задуши всичките ѝ надежди за спасение. — Въпреки това трябва да ви предупредя, че съгласно протокола всички помещения са изолирани.
Това вече не беше лъжа.
Мария нямаше къде да отиде.
— Всичко ще бъде наред с вас и с опитния ви образец, доктор Крандъл. За съжаление не мога да кажа същото за спътника ви.
Мария погледна назад към прозорците.
— Бяхте предупредена неведнъж — каза Дзяйин.
„А сега е време да си научиш урока“.
11:55
Ковалски стоеше нащрек в малката клетка, изнервен от внезапната тишина след воя на сирените. Беше затворен тук от близо три часа и започваше да гледа на затвора си като на машина за лакомства за зверовете отвън. Когато сирените зареваха си помисли, че това е сигналът за обяд, бележещ края му.
И не беше единственият, смутен от шума.
Сирената, отекнала силно в огромния хабитат, бе раздвижила горилите хибриди. Някои потърсиха убежище в пещерите, навели глави от шума. Други се скупчиха по-близо до лидера си. Тежащият половин тон сребрист продължаваше да клечи пред вратата на клетката, без да обръща внимание на врявата. Единственият признак, че чува нещо, бе когато се озърна през рамо и погледна кръвнишки към прозорците.
Дори Ковалски беше погледнал нагоре към стъклената дъга с надеждата да зърне Мария. Един въпрос не излизаше от главата му.
„Какво става там горе?“
Боеше се, че хирурзите вече са приключили операцията на Баако. Искаше му се да може да утеши Мария, да ѝ предложи подкрепата си, колкото и мижава да е тя. Опита се също да не мисли за участта на Баако, но това само засили още повече напиращия в гърдите му гняв.
Движение насочи вниманието му отново към косматата планина пред вратата. Сребристият бе започнал бавно да се люлее. Ковалски срещна тъмния му поглед, който не се откъсваше от него.
„Сякаш проклетникът знае нещо“.
Ковалски притисна по-силно гръб към стоманата зад себе си. Искаше му се да може да се слее с нея. И изведнъж над него се чу силното стържене на зъбни колела — и вратата на клетката започна бавно да се вдига.
„Ох, мамка му…“
20.
30 април, 23:02
Андите, Еквадор
Седнал на мястото на втория пилот, Грей гледаше джунглата под хеликоптера, който продължаваше да се издига към планините. Макар до полунощ да оставаше само час, ярката пълна луна осветяваше тъмнозеления балдахин, през който се процеждаше сребриста мъгла. Теренът долу изглеждаше недокоснат от човешка ръка, нарушаван единствено от дълбоки пукнатини и пронизан от назъбен стърчащ гранит.