Грей поклати глава.
— Май ще ни се наложи да поплуваме.
Реакцията на Лена бе по-силна. Дишането ѝ се ускори, сърцето ѝ се разтуптя от страх. Спомни си други наводнени тунели и място, от което едва се беше спасила.
Роланд долови страха ѝ и се опита да ѝ повдигне духа.
— Е, поне този път не стрелят по нас.
00:04
Дрехите на Шу Вей плющяха на вятъра, докато пропадаше през мъглата. Огледа мястото за приземяване през очилата за нощно виждане. Беше ги включила и ги бе настроила да засичат топлинни следи.
Под нея най-големият обект светеше в кървавочервено и бележеше мястото на хеликоптера. Двигателите му още бяха топли и оставяха ясен отпечатък на студения фон на облачната гора.
Подобни червени светлини бележеха другите членове на екипа ѝ, които се спускаха с парашутите си към поляната.
Появи се по-ярка светлина — заместникът ѝ старши сержант Кван. Беше скочил пръв и сега даваше знак, че всичко е чисто.
Тя дръпна връвта на парашута и чу плющенето на разгъващата се над нея тъкан. Тялото ѝ рязко беше дръпнато на ремъците, когато въжетата се опънаха. Пропадането от едномоторния самолет високо горе рязко спря. Шу задърпа вещо въжетата, следвайки останалите в тясна спирала към малката поляна.
След секунди се приземи с тихо тупване. Освободи се от парашута, свали ремъците и очилата и се огледа.
Старши сержант Кван беше клекнал над проснато по очи тяло до хеликоптера. На метър от протегнатата ръка на трупа имаше пушка.
— Нямах друг избор — каза Кван. — Наложи се да премахна пилота.
Тя се намръщи. Жалко. Възнамеряваше да го разпита, преди да го отстрани. Но в крайна сметка нямаше значение.
— Целите тръгнали ли са вече? — попита тя.
Кван кимна и се изправи, но не и преди да прибере в джоба си кичур коса — трофей, който беше отрязал от главата на пилота. Черния гарван винаги вземаше своето от всеки убит.
Тя не го скастри, а остана съсредоточена върху задачата.
— Колко пред нас са?
— Мога само да преценя. На не повече от четирийсет минути.
„Значи са близо… но не достатъчно близо“.
Въпреки това беше доволна от напредъка. Екипът можеше да пристигне с хеликоптер и да навакса с времето, но шумът щеше да се чува надалеч и да предупреди целите. Струваше си да пожертва няколко минути, за да не изгуби прикритието.
— Вече обезвредихме машината — каза Кван. — Врагът няма да си тръгне по начина, по който е дошъл.
„Изобщо няма да си тръгне“.
Шу Вей погледна към тънещата в мрак гора. Оттук нататък щяха да се движат на тъмно с очилата за нощно виждане.
— Прати Джу и Фен напред — нареди тя.
Двамата бяха най-добрите следотърсачи в екипа.
Кван кимна и тръгна да предаде заповедта.
Шу Вей стоеше тихо, заслушана в шепота на вятъра, в песента на насекомите и трелите на птичите песни. Представи си хищниците, скрити в тъмната гора. Беше сигурна в едно…
Истинската заплаха за целите им току-що беше пристигнала.
След като всички бяха готови, Кван я погледна в очакване на заповед.
„Добре“.
Тя пристъпи в прегръдките на мрака.
„Да приключваме“.
21.
1 май, 12:04
Пекин, Китай
„Трябва да направя нещо…“
Мария стоеше с гръб към дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на хибридите. Продължаваше да държи яката на д-р Хан с опрян във врата му скалпел. С крайчеца на окото си беше видяла как вратата на клетката на Ковалски започва да се вдига…
Гигантският сребрист все така клечеше на метър от клетката и търпеливо чакаше храната му да бъде пусната на свобода.
Мария затърси начин да помогне на Ковалски. Погледът ѝ се спря върху заключения шкаф с двуцевната пушка. Извика на хирургическия екип, като натисна по-здраво скалпела в гърлото на д-р Хан.
— Отключете шкафа!
Младата сестра, която се бе оказала най-отзивчива от групата, забърза натам. Въведе код на електронното табло и отвори вратата.
Мария блъсна д-р Хан настрани и докато той падаше, захвърли скалпела и грабна двуцевката от стойката ѝ. Беше тренирала с подобно оръжие, когато бе отишла в центъра за примати. Бързо провери дали оръжието е заредено и с облекчение видя двете стрелички в цевите.
За всеки случай грабна и прибра в джоба си още две стрелички от долния рафт на шкафа, затвори пушката и я насочи към хирургическия екип.
— Назад!
Тих стон насочи вниманието ѝ към операционната маса. Баако се размърда и надигна превързаната си глава от стоманените клампи, които доскоро я държаха неподвижна. Клепачите му запърхаха — действието на краткотрайната упойка минаваше. Замаян, той се претърколи от масата, но успя да падне на четири крака и се обърна към нея.