Ковалски се надигна и му замаха да се махне, сочеше му отворения прозорец.
— Замъквай си задника горе!
Подобно на всички други в живота му, Баако не му обърна внимание.
Дребосъкът направи последен скок към него, протегнал ръце напред, но късметът и скоростта му се оказаха недостатъчни. Сребристият го улови за глезена и запрати малкото му тяло настрани, далеч от Ковалски.
„Не!“
12:14
Болката разкъсва крака на Баако, докато тялото му се премята във въздуха. Каменните стени се размазват пред погледа му. Въпреки това той знае, че трябва да продължи да се бори. Дълбоко в себе си осъзнава, че всичко друго означава смърт.
Тялото му полита високо над чудовището. Звярът е като някакъв ужас, излязъл от приказките за лека нощ на мама. Възнамерява да го засили надолу и да го размаже в пода. Баако разбира това, извърта се и ухапва ръката, стиснала глезена му.
Чува се рев; хватката отслабва.
Баако се отскубва и полита към земята. Размахва ръце и крака в опит да се хване за нещо. В следващия миг чудовищно силни пръсти го хващат през кръста, спират падането му и стискат толкова силно, че не може да диша.
Звярът го е хванал отново и реве от ярост и жажда за кръв. Челюсти се отварят широко. Огромни зъби се понасят към гърлото на Баако. Очите на Баако се завъртат от ужас, намират лицето далеч горе, уплашено също като него.
Събира достатъчно въздух, за да извика.
Сбогом, мамо…
Последният немощен вик на Баако стигна до Мария и разкъса сърцето ѝ.
Тя дръпна спусъка, подчинявайки се на майчиния инстинкт да го защити, но ударникът само изцъка. Вече беше изстреляла последната стреличка, бе презаредила три пъти по време на кратката битка долу. Беше съсредоточила огъня си върху сребристия, но звярът се движеше прекалено бързо и не го беше улучила. Единственото ѝ попадение беше по една тромава женска, която се бе доближила твърде много до скривалището на Ковалски.
Ужилването беше достатъчно да подплаши създанието, но щеше да мине още минута преди упойката да подейства.
„Стига една стреличка да е достатъчна за такива огромни зверове“.
С празна пушка и без повече муниции, Мария не можеше да направи нищо освен да гледа как сребристият се кани да разкъса гърлото на Баако.
Внезапно голям камък полетя във въздуха и цапардоса сребристия между очите. Звярът спря, колкото да погледне — повече изненадан, отколкото наранен от атаката.
Ковалски скочи на една канара, вдигнал бетонна сопа.
— Избери някой с твоите размери, космато копеле такова!
12:15
„Не че аз съм с твоите размери…“
Дори качен върху канарата, Ковалски изглеждаше като джудже пред грамадния сребрист. Той още стискаше Баако, но бе забравил за момент дребосъка.
— Хайде! — предизвикателно извика Ковалски и го подкани със сопата с надежда, че звярът ще пусне Баако.
Сребристият пристъпи към него, после леко залитна настрани. Задържа се, като се хвана за едно от бетонните дървета. Клоните се счупиха под тежестта му. Звярът рухна на едно коляно.
„Какво, по дяволите…“
Хвърленият камък не би могъл да нанесе чак такива поражения. Все едно да замеряш бик с грахово зърно.
Въпреки всичко сребристият пусна Баако и опря юмрук в земята, за да се задържи изправен. Освободеният Баако се хвърли към канарите.
Ковалски се огледа. Другите зверове бяха замръзнали по местата си, очевидно уплашени, че водачът им е зашеметен. Сребристият се отпусна, мъчеше се да не се строполи. Едва сега Ковалски видя червените пера, стърчащи от задника му.
Погледна към Мария. Дали все пак беше успяла да закове кучия син? Но тя изглеждаше не по-малко шокирана.
Мария извика и посочи към стоманената врата.
— Бягайте! Една стреличка не е достатъчна да го повали!
12:16
Мария се сети какво е станало. Така и не бе намерила стреличката, която беше изпуснала на пода. Сега разбра какво е станало с нея.
Баако я беше грабнал преди да скочи в Ковчега. В Лорънсвил го беше научила за пушките с упойващи стрелички, които се използваха като средство за удържане в центъра за примати. Беше искала да разбере, че животните, упоени с тях, не са мъртви, а само спят.